Читать «Гаснеща жарава» онлайн - страница 40

— Трябва да вървя — казвам бързо, отмятайки назад мократа коса от лицето си. — Мама ще се чуди къде съм.

Не е истина, но решавам да го кажа.

— Ясинда… — опитва той отново.

— Не — гласът ми звучи остро. — Това няма да се случи, Касиан. Не е честно спрямо… — и замлъквам.

— Тамра — довършва той.

— И спрямо теб — отвръщам. — Заслужаваш някоя, която да ти даде всичко. Тамра е способна на това.

— Ти също — отвръща той толкова убедено, че по тялото ми преминава лека тръпка. — Хайде, вече ти е студено.

Тълкувайки погрешно тръпката ми, поема ръката ми, повежда ме към стълбата и ме пуска да сляза първа.

Когато вече сме на земята, примижава на дъжда и поглежда нагоре, към небето.

— Довечера няма да летим.

— Да.

— Тамра гори от желание да лети с теб. Разочарована е, че още не си излизала с нея.

— Зная.

— Следващия път ще дойдеш ли?

— Да — отвръщам искрено.

Нищо не се е променило. Трябва отново да се нагодя към живота на прайда. Да забравя Уил. Да забравя, че съм се целувала с Касиан. Ще забравя и ще се приспособя, и всичко ще бъде наред.

Тръгваме към дома ми през дъжда. Касиан ме изпраща до вратата.

— До утре — казва с дрезгав глас, гледайки ме отвисоко с променени, почти нежни очи. Когато се обръща, стомахът ми се свива.

— Касиан — прескачам стъпалата и се връщам в дъжда, за да се уверя, че сме само приятели. Никога няма да сме нещо повече.

Затулвам с ръка очите си и улавям погледа му.

— Благодаря ти. Радвам се, че сме… приятели.

Нарочно изричам думата приятели, за да може намерението ми да бъде схванато правилно.

Устата му бавно се извива в усмивка.

— Никога не съм искал да ти бъда приятел, Ясинда.

Сърцето в гърдите ми сякаш прескача един-два удара. Изпращам го с поглед, застанала в проливния дъжд.

9

След три дни дъждът най-сетне спира. Сама съм на предната веранда, когато вдигам поглед от обяда си, за да видя внезапната смърт на сивия, ромолящ воал. Почти веднага се спуска мъглата на Нидия, като жив организъм, пулсиращ, дишащ. Тя бързо се разстила над селището. Чадърът, който използвах на връщане от училище, се катурва настрани от неочаквания лек ветрец.

Току-що се връщам от час по лавиращи маневри и летателните схеми танцуват в ума ми като съзвездия, докато похапвам резен хляб с плодове верда. Скоро трябва да се връщам за следобедния час, но засега се наслаждавам на тишината. Свалям обувките си с крак и оставям мъглата да се плъзне по босите ми крака.

Мама е на работа. Продължават да я държат до късно вечер и да й дават двойни смени. Умишлено, разбира се. Напоследък толкова рядко я виждам. Тамра, която живее у Нидия, я вижда още по-рядко. Така са решили, че трябва да бъде.

Без трополенето на дъждовните капки внезапно настъпилата тишина изглежда зловеща, сякаш светът около мен е затаил дъх. Оставям чинията настрана и издърпвам завивката от облегалката на пейката. Сгушвам се в мекото одеяло; сухата жега на Чапарал вече е далечен спомен.

Обгърната в мъгла, фигурата на Корбин излиза от къщата на отсрещната страна на улицата. Погледът ми се задържа на синята превръзка на мишницата му и стомахът ми се присвива.