Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 97

— Това беше наша тайна. А и както споменах, тогава ме познаваха под друго име. Дори имах няколко имена. На изток — Гилиас, но на запад в дните на могъществото си бях познат като Чезойт. Истинското ми име, известно и на тебе, Мендарк.

— Тогава ти си прочутият Архивар! — възкликна Лиан.

— Да, аз бях Архиварят. Много време ти трябваше да се досетиш.

— Всички знаете останалото за Мейгрейт — реши да приключи разказа си Игър.

— Мейгрейт… — прошепна Шанд. — Дъщерята на нашата дъщеря, а аз дори не подозирах. Каран често говореше за нея. 0, какъв прекрасен ден! Ако я видя, ще умра щастлив. — Той въздъхна. — Лиан, отнесох се с тебе крайно несправедливо. От самото начало обвинявах зейните, а в тебе винаги съм се съмнявал. Настроих всички тези хора срещу тебе, посях съмнението дори в душата на Каран, както от столетия се стремя да стъпча твоя народ. С нищо не мога да залича злото, но поискай каквото и да е от мен и ако е по силите ми, ще го направя.

— Искам да си върна Каран — промърмори Лиан, — това обаче не ти е по силите.

Той опря чело на скръстените си ръце и веригата издрънча. Игър кресна на стражниците:

— Я донесете чук и клин! Веднага махнете тези окови! Всички гледаха свалянето на белезниците. Мендарк се зъбеше.

— И все пак не можеш да напускаш цитаделата — отсече той, — преди да научим истината за Каран.

Лиан му отвърна с груб жест. Усещаше се толкова лек, че сякаш би могъл да се зарее под тавана.

— Значи затова знаеше за транкса и пустотата — подхвърли той на Шанд. — Открай време долавях, че у тебе е скрито нещо особено.

— Ялкара сподели много знания с мен — отвърна старецът. — Ето го отговорът на някои от твоите въпроси за мен, макар и не на всички. Тъй и не престанах да копнея за нея — да я върна тук или да я последвам на Аакан. Що за безплодни мечтания!

Той затвори очи и млъкна задълго.

— Шанд! — реши да го изтръгне от унеса Игър. Старецът се отърси от виденията.

— Знае ли някой къде е Мейгрейт сега?

20. Разходка сред природата

— Шанд, днес изглеждаш учудващо добре — отбеляза Игър на другия ден.

Двамата обядваха в доста мрачната работна стая на пълководеца, където поне пламъците в камината пращяха весело.

— Чувствам се като младеж. Не, излъгах. Чувствам се прероден, за нещастие в облика на старец.

Игър се засмя.

— Е, има още много да направиш в този свой нов живот.

— Имам много за поправяне! Що за глупак съм бил! — изрече Шанд не озлобено, а с гласа на човек, който внезапно е прогледнал. — Трябва да намеря Мейгрейт и знам, че ти се досещаш къде е тя.

— Имам догадки — потвърди Игър.

— Спомена Елудорската гора, която е огромна…

— Вярно, но Фейеламор я е напускала неведнъж. Известно ли ти е, че тя се промъкна на онова първо съвещание след връщането ни от Катаза миналата есен?

— Какво?!

— Ами да. Голяма дързост. Долових, — че е в залата, чак когато Съветът бе започнал. Сигурно си се чудил защо срещата потръгна толкова странно.

— Спомням си добре — кимна Шанд. — Пъчене, борба за надмощие — накратко, бръщолевене за политика. Рекох си, че ти и Мендарк пак подхващате вашите игрички. Толкова се ядосах, че тръгнах към Тулин още на другата сутрин.