Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 94

Заклех се да бдя над Аелиор и пак сведох поглед като омагьосан към невръстното създание в ръцете си.

През всички онези години не бях виждал Ялкара да плаче, но сега сълзите се стичаха по бузите й. Отново докосна лицето ми с върховете на пръстите си и тогава усетих колко е слаба, колко близо до смъртта. Целуна Аелиор, усмихна ми се и пристъпи в портала. Извика напевни римувани слова, които не схванах, и изчезна от живота ми.

Взирах се в портала дълго след като се затвори, но накрая Аелиор изхленчи и ме накара да се опомня. Предстоеше ми да науча ново изкуство.

Още същата вечер излязохме от опустелия Хависард, защото исках да покажа на дъщеря си залеза над Тар Гаарн — града на аакимите, който дори в разрухата си оставаше най-красивият, построен някога на Сантенар. Ала когато опитахме да се върнем, Хависард беше недостъпен за нас. Напуснах твърдината без подаръка на Ялкара, а защитата не е отслабнала и до днес.

Това беше само първата ми недомислица. Двамата с Аелиор останахме сами насред широкия свят. Но тогава нищо не ме притесняваше. Чувствах се могъщ. Никой не можеше да ми навреди!

Живеехме и пътувахме неразделни. Наистина бдях над своята скъпоценна Аелиор и радостта, която тя ми даваше, поне малко разсейваше тъгата. Но в онези времена още се смятах за твърде важен, за един от хората, които определят бъдещето на Сантенар. Неведнъж се отправях към места, където беше неразумно и опасно да водя Аелиор. За нея се грижеха приятели, на които имах непоклатимо доверие. Заливах ги с толкова наставления и молби как да я пазят, че сигурно им проглушавах ушите. — Устните на Шанд се изкривиха от неприязън към самия себе си. — Но веднъж, завръщайки се от поредното перчене с власт, преливащ от самодоволство, аз намерих приятелите си убити. Аелиор я нямаше!

— Съжалявам, Лиан. — Старецът погледна безстрастно младия летописец. — Винаги съм обвинявал за това зейните. Там намерих предостатъчно доказателства, че злодеянието е тяхно, пък и имаха доста силни подбуди да го извършат. Тогава бях сред най-злите им врагове. Два пъти разкривах на света къде са се притаили в дългото си скиталчество и им стоварвах ново изгнание. Заради мен твоят народ е подложен на гонения и до ден днешен.

Аелиор още беше дете, когато я изгубих. Рожбите на кароните съзряват бавно. Можеха да я помислят за момиче на дванадесет години от коренната раса, макар възрастта й да беше далеч по-голяма. Както и да е, още не беше жена, но вече изглеждаше досущ като Ялкара. Пазеха я, но не както аз бих бдял…

Колко дълго я търсих! Понякога долавях съзнанието й и изглеждаше, че е потопено в безкрайни сънища. Веднъж или два пъти едва не достигнах до нея в моите сънища, но нещо ме отблъскваше. Диренето продължи десетилетия и една нощ я чух да ме вика, писъците й звънтяха в кошмарите ми. Страданието й беше ужасно. И оттогава вече я няма.