Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 93

Мендарк се опули.

— Ти си бил великият Гилиас?! Шанд дори не кимна.

— През вековете Ялкара и Фейеламор влизаха в сблъсък неведнъж, но силите им бяха почти равни и никоя не успяваше да смаже другата. Преди малко повече от три столетия Ялкара откри изкривяване във Възбраната — път за бягство от Сантенар. Тайна, която Фейеламор неистово се стремеше да научи. Последната им схватка започнала в развалините на Тар Гаарн, недалеч от Хависард, могъщата твърдина на Ялкара. За нея това противопоставяне беше крайно нежелано по много причини, и сред най-важните беше нейната бременност, наближаваща края си. В тази ужасна битка Ялкара пострадала по-зле, отколкото би посмяла да се издаде. Никой друг не знаеше за бременността й, най-малко пък Фейеламор. Такава вест би я накарала да се развихри до безумие. И аз не знаех, защото бях в другия край на света по онова време. Отсъствах половин година.

Ялкара надделяла над Фейеламор, но с тежки поражения в тялото си, докато се мъчила да съхрани тайната. Призова ме и аз потеглих незабавно, но бях далеч. Ялкара била сама в покоите си, когато родила хубаво момиченце. Плакала и над рожбата си, и над нашата участ — нито можела да остане на Сантенар, нито да пренесе безопасно детето през портала. Подготвяла се дни наред с надеждата аз да се върна навреме.

Когато пристигнах, тя вече чакаше до портала. Втурнах се да я прегърна, а тя ме възпря:

„Съжалявам, Гилиас.“

„Какво се случи?“ — слисах се аз.

„Ранена съм тежко и никой в този свят няма да ми помогне. Остана ли, ще умра след няколко седмици. Обичам те безкрайно, но още по-силно съм привързана към своята раса. Непоносимо е да дочакам края си тук, далеч от моите сънародници, а не мога да прехвърля и тебе на Аакан. Уви, трябва да се разделим завинаги. Но аз имам дар за тебе. Най-прекрасния дар, който можеш да получиш от една жена.“ Тя преви рамене и закри лицето си с длани. Когато се изправи отново, видях колко е изтерзана. Взе от широка кошница малко вързопче, увито в кожи, и ми го поднесе. А аз стоях стъписан и само гледах. Накрая отдръпнах пелените и съзрях прекрасно мъниче, наследило очите на майка си. Единственото ми дете.

„Тя е наша дъщеря — каза Ялкара. — Името й е Аелиор. Грижи се за нея и бди винаги. Порасне ли достатъчно, дай й Огледалото, научи я да си служи с него. Оставих послание, което ще намери, за да й бъде утеха и насока, защото тя ще има своя задача в бъдещето, ако се сбъдне едно предсказание. Вземи и този мой подарък за нея — златните накити. Винаги съм ги носила. Предай й ги, като му дойде времето, нека тя също ги носи.

Ще ти дам и частица от моята сила и живот. Дано не станат твърде тежко бреме за тебе в идните епохи.“ Обгърна лицето ми със своите хладни и силни, но загрозени от белези пръсти. Потрепери и нещо се прехвърли от нея в мен. После ме целуна леко по бузите и по челото.

„Не забравяй — пази Аелиор всеки миг и щом съзрее, нека получи каквото й се пада по рождение. Но дотогава останете тук, в Хависард. Настроих крепостта да ви закриля. Имам още един малък подарък за тебе — пръстен, с който ще можеш да излизаш и да се връщаш. Къде ли го сложих?“ Озърташе се, но не намери този пръстен и това писмо. А аз бях толкова наскърбен, че съвсем забравих за тях.