Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 92

Мендарк се обърна към Шанд.

— Попаднах и на това. — Даде му свитъка и пръстена. — Тогава си помислих, че може да са интересни само за някой летописец. Но сега се питам дали пазителят на Огледалото няма да знае повече… Какво ще кажеш?

Шанд беше озадачен.

— Този стил на гравиране ми е познат… — промърмори, след като огледа пръстена.

Пусна го на масата и разгъна свитъка.

— „Мой скъпоценни Гилиас…“ Той извика неволно, сякаш хартията опари пръстите му. По гърба на Лиан плъзна ледена тръпка.

Шанд се зазяпа сляпо в нищото, мислите му се лутаха из миналото. Лиан надникна през рамото му и зачете на глас:

— „Мой скъпоценни Гилиас,

Как бих желала да ти кажа това, виждайки очите ти, но ти все не се връщаш, а не ми остава време да чакам. Фейеламор ме нападна отново и този път беше необикновено силна. Нанесе ми рана и се тревожа дали не е смъртоносна. Единственият ми шанс за спасение е да избягам през портала на Аакан. Пази се от Фейеламор!

Уви, делото ми не е завършено и се боя, че това никога няма да се случи. Умолявам те, вземи Огледалото и го пази добре, защото все някога би се появил някой, способен да възстанови равновесието, което Рулке наруши със своята златна флейта. Заключих Огледалото. Тайните му са недостъпни за всички освен за Единствения, който ще има ключа.

Вземи този пръстен — направих го със собствените си ръце от руда, която пречистих в Хависард. Среброто, златото и платината са от мините под града. Той пък е ключът за твърдината и дава някаква защита срещу моята неприятелка. Нека бъде за тебе знак, който сгрява сърцето в мрака и ти напомня за моята вечна обич.

Тъжно ми е да си тръгна така, но съм принудена.

Сбогом завинаги.

Ялкара“

А показалецът на другата ръка на Шанд поглаждаше разсеяно лунния символ — бавно, леко движение. От Огледалото внезапно изригна светлинен сноп, който открои всяка бръчка по обветреното старо лице, всяко косъмче в брадата му. Той изтърва металния лист, все едно беше нажежен. Всички видяха показалия се образ.

Поразително красиво, издължено женско лице, буйна тъмна коса със сребърни нишки и индигови очи. Тя вдигна поглед, сякаш бе видяла Шанд, и се усмихна печално. Същото лице, което Каран зърна за пръв път в Огледалото във Физ Горго.

— Мейгрейт! — възкликна Игър. — Мейгрейт, какво те е сполетяло?! Толкова си състарена! — Недоумението го накара да млъкне. — Мейгрейт?…

— Не — успокои го тихо Шанд. — Това е Ялкара. Любима, как копнея за тебе…

Двамата мъже се спогледаха.

— Да, това е Ялкара — потвърди Шанд. Старческите очи се наляха със сълзи. — Бяхме любовници през цяла епоха в този свят. Такава я видях последния път… и такава си тръгна.

— Шанд, не мисля, че можеш да криеш тайната и занапред — промълви Игър с учудила всички благост.

— Не мога — съгласи се старецът. — Да я тая в душата си, се оказа по-тежко, отколкото да я разглася. — Той избърса сълзите. — Аз съм… или поне бях Гилиас. Ще ви разкажа историята си.