Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 89

Чак посред нощ Лиан стигна до текста, който търсеха — един-единствен абзац за предсказанието на Рулке и начина да не бъде допуснато сбъдването му.

— „Ще се появи инструмент“… буквално кхаш-зик-макатзах… „и ако бъде открито как да си послужат с него, Сантенар може да бъде“… според мен думата означава „спасен“. „Но самият инструмент ще бъде изгубен.“ — Лиан си потърка челото. — Според мен кхаш-зик-макатзах означава също „трите и едното“, но нищо чудно да е „тридесет и едно“. По-добре да попиташ Тенсор.

— Сетих се! — възкликна Мендарк. — „Трите“ се отнася за флейтата, защото тя е творение на Трите свята: ааканско злато и скъпоценен абанос от Талалейм, съчетани с гения на Шутдар, който я е измислил и създал. „Едното“ пък е онзи човек с дарбата на усета, който ще си послужи с нея да отмести Възбраната и да възстанови равновесието между Трите свята. Инструментът обаче щял да бъде изгубен накрая… Изгубен или погубен? Лиан, опитай още веднъж.

Лиан повтори текста.

— Може би има как да предотвратим онова предсказание. Шанд, нуждаем се от Огледалото. По-бързо, моля те!

— Тенсор трябва да потвърди превода ми — заинати се Лиан. — Не знам езика им достатъчно добре.

— Пак оправдания! — дотегна му на Магистъра. — Ами преведи го трети път. Аакимите отплаваха през морето.

Лиан отново обясни всяка дреболия.

— Какво друго може да означава „трите и едното“? — нетърпеливо избърбори Мендарк. — Получих знамението, което очаквам толкова отдавна, й все пак тъкмо златната флейта е верният избор. Шанд, вече нямаш право да криеш от нас Огледалото. Да проверим не би ли ни показало повече от миналия път.

Шанд очакваше притеснен този момент. Ех, защо изобщо си подаде носа извън Тулин… Но нямаше връщане назад.

Когато извади стегнато навитата метална тръбичка от калъфа и я Разгъна в твърда плоскост, всяко негово движение преливаше от неохота. То легна на дланта му — красивото черно Огледало със странните сребристи знаци по бордюра, лунния символ в единия ъгъл и преливаща се като живак равна среда, отразяваща неговото загрубяло старческо лице. Всички наоколо се взираха в загадъчния предмет мечтателно или алчно. Изведнъж му стана неприятно. „Виж ги само… Всеки си въобразява, че може да изтръгне от него някакво чудо. Нима забравиха, че това е Лъжовното огледало, което погубва копнежите?

Ето го и Лиан — ококорен, с увиснало чене. Мисли си, че Огледалото ще му разкрие всички изгубени сказания от миналото. Сега никак не прилича на майстор-летописец. По-скоро зяпа като похотлив свинар, скрил се в храстите да гледа как се къпят в реката девойчетата от селото и си мечтае те сами да му паднат в ръцете, ако им се нахвърли. Как пък не — ще избягат и ще го осмеят жестоко отдалеч. Каквото можеш да очакваш и от Огледалото.

Ето го и Мендарк. Въобразява си, че то ще му върне онова, което някога е притежавал по право, и ще му посочи как да остави името си ехтящо през идните столетия. От тези въжделения дори вече не криви устни. Но може само да дочака нещо, което е по-лошо и от най-черните му страхове.