Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 82

Игър разполагаше с хора, съгледвачи и войски. Налагаше се Мендарк да хитрува, за да го убеди да издири нейното скривалище и после да изпрати там достатъчно силен отряд, та да си върнат златото. Щом Магистърът се сдобиеше със златната флейта, щеше да осъществи най-дръзкия си замисъл — прехвърляне в Шазмак и превземане на машината. Твърде вероятно беше да се провали, но при успех щяха да го прославят во веки веков. Освен това с машината щеше да се отърве и от Рулке, и от Фейеламор. Дори от Игър, ако посмееше да му се изпречи на пътя.

— Стига! — подвикна той и всички се изнизаха мълчешком от стаята.

Познаваха добре сегашните му нужди и настроения, а Мендарк им плащаше щедро и изискваше мигновено подчинение. Щом стъпи на пода, той откри, че от месеци не се е чувствал толкова добре. Нямаше да е задълго, разбира се, и не биваше да си пилее времето.

През нощта обаче не мигна, умуваше сърдито за неблагодарността на хората. Той направи много за Сантенар, но не получи подобаващо признание за своето величие и добрини. Това беше незарастващата рана в душата му. Никой на Сантенар не си представяше по-висша чест от втъкаването на името му в безкрайния гоблен на Преданията.

Някога Мендарк се пъчеше от гордост при споменаването на името му и в най-незначителния документ. Но с годините завоюваше власт и тези всекидневни дреболии престанаха да го вълнуват. Дори си казваше, че са по-лоши от нищо, защото след време някой би се възползвал от тях да пренапише по своему историята, да представи Мендарк като глупак или мошеник. Жадуваше за по-достойна слава.

С интриги и лукавство той осигури признание за своята роля в един от обемистите текстове по история, които всеки ученик наизустяваше. Но и това не го удовлетвори, дори когато му посветиха цяла глава в дебелите книги. Най-важни от всичко си оставаха Великите предания. Дълго след запращането на Рулке в Нощната пустота най-после бе съставено и това Предание. Мендарк изкачи и този връх. Името и делата му щяха да бъдат запомнени, докато има човек, който да разказва или слуша Преданията.

Тогава си мислеше, че нищо повече не му е необходимо. Ала ето че не му стигаше, и то отдавна. Както при всяко пристрастяване. Летописците скъпяха похвалите си. Честта се падаше на него, те обаче я разпределиха и на още десетина по-дребни фигури.

Как да поправи грешката? Всичко, извършено от него, заслужаваше собствено Велико предание, само че летописците бяха неподатливи инати, които не допускаха никой да се намесва в работата им. Единствено всички вкупом имаха правото да обявят някое сказание за Велико предание, но това не се бе случвало от столетия. А и биха склонили само дълго след смъртта му. Ако не се погрижеше сега, може би никой нямаше да разкаже историята му или пък щяха да го очернят.