Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 78

Малиен и Джеви пак се отдръпнаха да поговорят. На Лилис като че й прималя, но тя застана до каруцата и стисна ръката на Лиан.

— Знам, че скоро ще оздравееш.

И на нея, и на него не им се вярваше, но той също се престори:

— Дано си права. Не е за вярване колко пъти досега Малиен успя ваше да ме закърпи.

След малко и Малиен дойде при него, забравила привичните ст шегички.

— Положението ти е лошо, Лиан, не знам какво да правя. Няма лекове срещу гангрена. Но не се отчайвай. Понякога тялото се преборва със собствени сили. Ще продължим по пътя още няколко часа и ще видим…

— И ако няма подобрение?

— Не бива да отлагаме неизбежното.

— Значи ще ми отрежете крака.

— Не целия — тихо го увери тя.

При следващото спиране видяха, че петънцето загнила плът се е разпростряло. Малиен завъртя глава.

— Няма смисъл да чакаме, Лиан. Налага се да режа!

— Как… как ще го направиш? — изхриптя той.

— Наистина ли държиш да ти кажа?

— Да!

— Ще срежа до костта ето тук, точно под коляното, и ще зашия кръвоносните съдове. Тогава ще срежа и костта.

Лиан се вторачи в крака си. След няколко минути щеше да се лиши от него завинаги. Изобщо не си представяше това.

Малиен каза нещо на Джеви, той кимна и яхна тромаво коня й заради превръзката на ръката си.

— Отиде да потърси трион — обясни Малиен.

За пореден път около каруцата се събраха минувачи да позяпат и да сипят безплатни съвети. Малиен обаче ги пропъди. Чакаха сякаш цяла вечност.

— Може да се живее и с един крак — подхвърли Малиен.

— Ти колко имаш, та знаеш? — сопна се Лиан.

Джеви доближи, пришпорил коня — държеше юздата с една ръка и се клатушкаше на седлото, все едно гребеше в кану. На гърба си бе вързал дълъг трион с две дръжки. Малиен му помогна да слезе от седлото.

— Само това намерих — оправда се той.

Едрите зъбци бяха по-подходящи за отрязване на старо дърво в гората.

— Няма как, ще свърши работа — намръщи се тя.

Двамата се отдалечиха да поговорят и все се озъртаха към Лиан, който предположи, че се уговарят кой ще го притиска неподвижен, а кой ще борави с триона. Върнаха се при него.

— Джеви предлага нещо друго — започна Малиен. — Ако искаш помисли, макар че… не знам дали аз бих се съгласила да изтърпя това.

Морякът не продумваше, само стрелна с поглед дъщеря си и се извърна.

— Казвай де! — изтъня гласът на Лиан.

— Ами… може да си речеш, че е отвратително — притесни се Джеви, — но веднъж видях как помогна, след като корабът ни се разби в скалите на остров Банти. Такова де… за личинките говоря.

— Какви личинки?

— Тези, които ядат мърша — ще е по-лесно, отколкото аз и Малиен да ти режем крака.

На Лиан наистина му се доповръща, но какво по-лошо можеше да има от отрязан крак?

— Значи ядат гангренясала плът?

— И се облизват!

За по-нагледно Джеви дори примлясна.

— И така може да си спася крака?

— Има някакъв шанс.

— Готов съм на всичко, дори да ме гризат личинки. Можеш ли да намериш?

— Вече ги нося. — Морякът отвърза кожена торбичка от седлото. — На пътя имаше едно умряло куче…