Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 77

Очите й блеснаха, но тя послушно се зае да събира дърва. Промиха раната и я намазаха със смес от мед, счукан чесън и утайката от шише червено вино.

— Свършило ни е виното — поклати глава Малиен. — Най-добре да купим още в следващия град по пътя. Как мислиш, летописецо, ще хи стигнат ли силите да ни улесниш в изпиването му? Понеже имаме нужда от утайката за раната ти — засмя се тя.

Лиан се бе прочул с неутолимата си жажда за всевъзможни алкохолни удоволствия.

— Та това е едничката наслада в живота, която ми остана! — сприхаво отвърна той.

Докато се занимаваха с раната, около каруцата се събра тълпа от пътници. Зяпаха Лиан и подхвърляха шегички за вероятната му участ.

— И на моя брат’чед Марли ей тъй му се зачерви кракът — дърдореше огромна дебела жена на трудна за налучкване възраст. Беше опряла внушителния си бюст в ритлите. — Червената ивица се проточи нагоре чак до слабините и докато се усетим… онуй му падна.

— Ама как, целият крак ли?! — смая се дружката й, подобна на птица и с грозна бенка на единия клепач.

— Не ма, не кракът… онуй — изкиска се дебеланата. Дребната женица веднага подхвана разговора.

— Е, аз съм чувала, че Марли бездруго не го е ползвал много още от младите си години.

— И оня Фасели как загази с такваз рана — жизнерадостно си спомняше дебеланата. — Отрязаха му пръстите на крачището един по един, ама да не си помислиш, че се оправи?

— Де да знам. К’во стана?

— Нищичко — ухили се досадницата. — После му клъцнаха крака до глезена, а гангрената си пълзеше все нагоре. Мазаха го със същото, дето го забърка ей тоя дребен грозник — чесън, червено вино и Други глупости. Все тая беше. Докато се усетят, всичко изгнило чак до коляното. Леле, как смърдеше! Гнилоч, казвам ти, не можеше да се стои в оная къща.

— Пфу, че гадост — смръщи се кльощавата. — Почне ли гангрена, трябва да режеш много по-нагоре, и то на часа. — Тъй, тъй. После отрязаха крака чак при чатала, ама късно. Онази с бенката се пресегна и ръгна крака на Лиан с бастуна си.

— Чуй к’во ще ти река — накарай ги да ти отрежат и двата догоре. Иначе няма да се отървеш.

Лиан дотук понасяше клюкарките безмълвно, но изведнъж се подпря и седна.

— Я се разкарайте, проклети дърти хиени! — ревна в лицата им.

— Че ние се мъчим да ти помогнем! — възмути се кльощавата. — Да си вървим, приятелко.

Те продължиха по пътя, но дебеланата не се стърпя и подхвърли през рамо:

— Утре ще плачеш, че не си ни послушал.

Скоро каруцата потегли и мъките на Лиан започнаха отново. Така отмина ден, после и втори със спирания през няколко часа, за да промиват и мажат раните. Малиен и Джеви си шепнеха все по-често и клатеха глави. Лиан се опитваше да чете дневниците си, но не успяваше да се съсредоточи.

На втория ден по пладне Малиен и Лилис махнаха превръзките и момичето ахна приглушено. Малиен пък се смръзна, приковала поглед в раните.

— Какво има? — стресна се Лиан.

След миг ветрецът го облъхна с противна воня и той разбра, че плътта по ходилото вече е загнила. Значи онези жени бяха прави. Гангрената го разяждаше и Малиен щеше да му отреже крака волю-неволю, но въпреки това сигурно го чакаше скорошна смърт.