Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 74

До каква ли височина се простираше илюзията? Тук дръвчетата бяха дебели колкото ръката на Талия и имаха съвсем малко клончета. Тя се отдалечи да свали ботушите и чорапите си. Избра си по-яко наглед дърво и започна да се катери. Дрехите й начесто се закачаха в плътно долепените други дървета. Тънкият ствол се люлееше и притискаше босите й крака към съседните, съдираше парченца кожа. Червени капки оросиха снега долу.

Изкачи се седем-осем разтега над земята и прецени, че илюзията отслабва, защото Фейеламор не бе очаквала да има нужда от нея и тук. Вече надзърташе към поляната между дърветата. Пълзеше от едно дърво към друго с риск да се пребие, ако се изтърве. Прехвърли се на последните стволове преди поляната.

От илюзията въздухът трепкаше като пустинен мираж, но тя видя Фейеламор и Каран по-нататък. Каран се свлече и не се надигна повече. Талия припряно се прехвърляше от дърво на дърво. Тънкият ствол на поредното се огъна плашещо навън под тежестта на тялото й, после се изправи светкавично.

Талия премери на око, че когато дървото я изхвърли, тя ще се стовари далеч зад Фейеламор и ще пострада тежко. Изтласка се нагоре, прелетя в дъга и когато дребната жена се обръщаше към нея, Талия заби колене в гърдите й.

Фейеламор се просна като блъсната от бик и зарови лице в снега. Талия също беше зашеметена, но веднага върза ръцете й зад гърба.

— Каран, как си?! По-чевръсто, моля те, тя може да се опомни всеки миг.

Каран зяпаше с изцъклен поглед. Виеше й се свят, но не усещаше да и се гади. И дърветата не изглеждаха събрани едно до друго. Илюзията я нямаше. Можеха да се запътят накъдето поискат.

— Какво да правим с нея?

— Аз знам какво би трябвало да направим — промълви Каран. Талия безмълвно й подаде своя нож.

— Казах би трябвало, но не и че ще го направя. Дори нея не бих убила, когато е безпомощна.

Обърнаха Фейеламор по гръб. Още беше в несвяст, но дишаше.

— Да я оставим, щом е така — съгласи се Талия, — но да й запушим устата и да и вържем очите, за да намалим силата и.

Сториха това незабавно, а Фейеламор вече шаваше.

— Хайде! — кресна Талия, двете с Каран хукнаха през поляната, взеха раницата и побягнаха към гората.

Огледаха се. Фейеламор извиваше ръце и крака, може би проверяваше колко здраво е вързана. Стигнаха и до раницата на Талия.

— Какви рани имаш по краката… — посърна Каран.

— Вярно, много ме болят.

Талия обу чорапите и ботушите, вкоравени от студа. Продължиха напред тичешком, но не се отдалечиха много и зад тях се разнесе жален вопъл. Каран се вледени. Фейеламор се гърчеше в безпомощна агония и щеше да умре съвсем сама. Каран понечи да се върне.

— Не!

Талия стисна китката й като с менгеме.

— Тя страда ужасно! Не мога да я изоставя на сигурна гибел.