Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 72

— Хора са като мен и теб! Впрочем аз си тръгнах от Каркарон, прозряла още нещо.

Фейеламор наостри слух.

— И какво е то?

— Разбрах, че мълвата за Рулке е несправедлива. Не видях да постъпва иначе освен с достойнство, както го разбира неговият народ. — Е, не беше съвсем вярно, но и не лъжеше… — Кароните се борят за собственото си оцеляване.

— Както ние се борим да запазим и себе си, и своя свят — враждебно промълви Фейеламор. — Какво друго научи за кароните?

Каран преся набързо спомените си.

— Видях несъкрушимата мощ на Рулке. Той би смазал и тебе, и жалките ти илюзийки на мига. Направи пробив във Възбраната. Дори един транкс от пустотата побягна в ужас, когато се убеди в силата на неговата машина.

Стените около поляната се разтресоха, все едно някой буташе упорито дърветата, сплели се като пръти. Фейеламор овладя отново илюзията с жест, от който на Каран й се зави свят.

— Какво е това? Кой е отвън?

— Талия — изгъргори Каран, неспособна да излъже.

— Силна е — призна Фейеламор и размърда пръсти.

Дърветата се сгъстиха в непроницаема стена. Фейеламор пристъпи към Каран, която се свлече по лице. По-добре да бе срещнала Рулке, поне разбираше подбудите му. Поне се усмихваше. А лицето пред нея приличаше на лъсната с восък кора на дърво. Обичта имаше ли някакъв смисъл за Фейеламор? А болката? Каран разбираше защо отгледаната от тази жена Мейгрейт беше толкова потисната и отчуждена. Затова ли не намираше смелост да се откъсне от своята господарка?

— Къде е Мейгрейт? — попита неочаквано. — Какво си й сторила?

Фейеламор не отвърна, все едно не бе чула въпросите й.

— Кажи ми истината за случилото се в Каркарон.

— В Каркарон ли? — протакаше Каран в опит да налучка какво иска нейната противничка.

Фейеламор нямаше нито чувство за хумор, нито търпение. Вълни на прилошаване се сблъскаха в главата на Каран и се пръснаха като издут цирей.

— Той си послужи с машината, за да отвори Стената на Възбраната…

— Знам! И още какво? Защо му беше необходима ти?

Тихият глас преливаше от заплаха, натискът смазваше. Каран повърна в снега. Погледна Фейеламор със сълзящи очи.

— Искаше аз да намеря Пътя към Аакан.

— Тъй ли било! — тържествуващо изрече Фейеламор. — Не може да си го намери сам, колкото ще да е великолепна машината му. Не вярвах да успее, но новината е интересна. А ти намери ли Пътя?

Гаденето се засилваше. Каран се задави, сълзите рукнаха от очите й, по лицето й избиха петна. Фейеламор се гавреше с нея и това бе по-лошо от всичко, което й причини Рулке. Нямаше да даде в ръцете й оръжие срещу когото и да било. Как да прикрие мъничка лъжа? Ами като я представи за проява на нрава, който Фейеламор и приписваше.

— Опита се да ме принуди — започна Каран. — Подготвяше ме ден след ден. Толкова е мъчително! Умът ми не побираше онова, което той ме заставяше да върша. И ничий ум не би издържал. — Тя се постара да хленчи. — И аз си мислех, че разбирам, и той също, бяхме на прага на успеха. — Каран си придаде замечтано изражение. — А какъв ум е неговият! Какъв мъж е той… Не знаеш какво означаваше да се трудя редом с него.