Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 66

Тя се загледа в личинките, дебели колкото неин палец. Струваше й се немислимо да ги яде. Но по-добре това, отколкото гладна смърт.

Събра ги в куртката си и хукна към заслона. Изтърси плячката на масата и пак се вторачи. Взе една, понечи да я лапне и се разколеба. Направи от тях редици, после кръг, накрая изписа името на Лиан.

А стомахът вече я болеше от глад. Стисна клепачи, пак доближи личинка до устата си, но неволно погледна. Издутото бяло телце с лилав край и кафеникави крачета се гърчеше противно. Пак затвори очи и натика гадинката в устата си. Насилваше се да не повърне. Изведнъж усети остра болка. Отвратителното създание я ухапа по езика. Опита се да го изплюе, но то не се пускаше, дори когато го сдъвка случайно.

Спука се подобно на презряло грозде и заля устата й с нещо като гъсто горчиво желе. Що за гнусотия! Тя се задави и изплю всичко в огьня, откъсна мъничката глава от езика си и си изплакна устата със студен чард.

Но преди да изхвърли личинките през вратата, Каран се сети, че щеше да е по-добре, ако ги сготви. Опразни котлето, избърса го и го сложи на жаравата да опече личинките в него. Скоро извади една — сбръчкана, кафеникава и три пъти по-малка. Миришеше на храна.

Устата й се напълни със слюнка. Схруска набързо личинката, придобила доста по-приятен лешников вкус. Гребна цяла шепа от котлето, но периферното й зрение улови минаването на висока фигура край едното прозорче. Припряно грабна полуизгнила цепеница. Как тази жена бе успяла да доближи заслона, без дарбата на Каран да я предупреди?

Вратата се отвори с протяжно скърцане. Каран вдигна тоягата.

— Каран, ти ли си?!

— Уф! — издуха се бузите на Каран и тя преглътна насила. — Талия!

Захвърли дървото и прегърна другата жена, все едно срещна отдавна изгубена сестра.

— Как ме намери?

— А ти какво правиш тук?

— Крия се. Гашадите ме подгониха.

Каран побутна котлето с крак, за да не види Талия какво има вътре.

— Предполагам, че са се отказали. Не видях никого от тях през последните два дни.

— Значи мога да си отида у дома?

— Още сутринта! — весело я увери Талия.

— Седни да пийнем чард и ми разкажи… А Лиан добре ли е?

— Да. Но след онова представление в Каркарон имахме премеждия.

— Тъй ли?… — смънка посърналата Каран.

— Ти защо отиде в кулата?

— Лиан не ви ли обясни?

— Той обясни, но искам да чуя и от тебе.

Каран откри в думите й намек, че на Лиан не му се е разминало толкова леко, колкото тя се бе надявала.

— Отидох да се пазаря с Рулке за свободата на Лиан. Нямаше друг начин. И за мое огромно учудване се оказа, че той поначало не е бил нужен на Рулке. Всички сте се заблуждавали. Искал е да докопа мен.

— Но за какво си му ти? Защо чак такива усилия?

Каран нямаше никакво желание да се издаде, но погледът на Талия стана изгарящ. Този път нямаше да опази тайната.

— Аз съм трикръвна — прошепна в очакване Талия да се отдръпне с отвращение. — Сред предците ми има и фейлем.

Но Талия само се изуми нескрито.

— Трикръвна! — Закрачи из стаята, начесто стрелкаше Каран е поглед. — Това обяснява… почти всичко. Двамата с Мендарк често сме разсъждавали за причината да си различна. И какво се случи в Каркарон?