Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 64

И изведнъж той се вмъкна в съзнанието й, все едно нашепваше в ухото й. Май му беше весело.

„Хитроумна си, малка Каран, и заслужаваш уважение. Радвай се на победата си, докато имаш време. Някой ден ще отмине необходимостта да се крия в Шазмак и пак ще те повикам. Тогава нищо няма да ме спре.“

— Махни се! — кресна Каран. — Излез от ума ми. Никога няма да ме намериш.

„Не е нужно — засмя се Рулке. — Ще дойдеш по своя воля, когато настъпи часът.“

Връзката прекъсна.

Каран се отпусна на колене до огъня. Благодари на късмета си, че взе толкова малко хрукс от Каркарон и не хареса вкуса му. Иначе щеше да е на път към Шазмак, безволна пленница на привикването. Или щеше да е мъртва. Ето че се сдоби и с полезни сведения. Рулке бе избягал в Шазмак със своята машина. Засега не беше опасен за Лиан. Сънят й щеше да е по-спокоен. Ако Рулке не лъжеше. Ако не я преследваше и в момента.

Заваля по-силно и снегът бързо затрупваше следите й. Каран се сви в спалния чувал. Най-сетне заспа, измъчвана от още по-чудати и смахнати видения.

14. Пиршество в гората

Сутринта Каран продължи към заслона. Още няколко пъти долови странните, прекъснати от картини изречения — явно гашадите я търсеха. В късния следобед се добра до къщичката. Валеше, но вятърът се обърна на изток и в посока към Туркад облаците се разкъсваха. Значи сутринта времето щеше да е ясно, което нямаше да е добре за нея.

Бе идвала в заслона като дете и тогава й се видя много по-просторен. Сега се убеждаваше, че постройката е ниска, грубовато съградена и твърде овехтяла. Нищо повече от хижа с една-единствена стая, стъкмена със събрани наоколо камъни и малко хоросан. Стрехата надвисваше над две мънички прозорчета, шистените плочи на покрива зеленееха от мъх и някои бяха разместени. Откъм края на платото имаше тясна веранда.

А отдолу се ширваше наглед безкрайната Файдонска гора, стигаща до подножието на планините. Недалеч от Каран стърчаха голи зъбери — тук платото беше широко само неколкостотин крачки.

Тя внесе раницата си в заслона. В пръстения под личаха ямички от водата, процеждаща се през покрива. Имаше примитивна маса и скамейка, до огнището бяха подредени малко дърва. Убеди се, че са оставени тук преди години, защото пламнаха тутакси. Разбира се, не намери никаква храна, а нейните запаси бяха на привършване.

След минута гъсти облаци дим се разстлаха из стаята. Коминът беше запушен. „Само това ми липсваше…“ — рече си вяло Каран.

Покатери се на покрива. Коминът се оказа задръстен с изоставени птичи гнезда и навети вътре листа. Тя слезе да потърси дълга пръчка, за да разбута отдолу през огнището. Не се наложи — със силен бумтеж пламъците подскочиха чак до върха на комина. Боклукът се запали. Каран знаеше, че това не е опасно, стига зидарите да са си свършили работата добре. Но тази тъмна пушилка беше ясен знак за човешко присъствие, който щеше да се вижда поне от една левга.

Постоя до огнището да се стопли, сложи вода да кипне и сдъвка бучка сирене. Сутринта трябваше да си потърси нещо за ядене. Не се надяваше да е кой знае какво, гората не предлагаше изобилие през зимата.