Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 65

Щом пийна чай, започна да носи и да трупа дърва на верандата, за да й стигнат за една седмица снежни бури — и това можеше да я сполети в планината. Напълни големия казан с вода от поточе в близката долчинка. Свечеряваше се. Реши на другия ден да се заеме и с покрива, ако времето й позволи.

Изчерпа заниманията, с които можеше да се улисва, а не й се спеше. Пак беше неизбежно да се замисли за постъпките си в Каркарон и да умува безплодно какви ли ще бъдат последиците.

Задряма, но не за дълго. Коминът припука, изпращя и едната му стена се изтъркаля в снега до заслона. Бурното горене все пак бе разхлабило хоросана.

Вятърът нахлу в дупката и разнесе искри и сажди. Каран не можеше да запуши отвора, камъните бяха прекалено горещи. Изгреба въгленчетата и саждите от казана и пак си направи чард. Стаята изстина бързо. Тя се пъхна в спалния чувал на завет при единия ъгъл и затвори очи.

Дали Възбраната се бе възстановила, след като Рулке я проби? Ами нахълталите на Сантенар същества? Ако не бе помагала на карона, нямаше да има убити от тези зверове. Още какви трагедии щеше да навлече нейното предателство?

Наученото в Каркарон за нейния баща я изправи пред нова загадка. Дали Басунез бе стигнал до някаква важна тайна в кулата си? Несъмнено Галиад се бе надявал, че е така, и бе загубил живота си, опитвайки се да научи истината. Каран подозираше смътно, че всички тези злощастия и събития са свързани и въвличат и нея, трикръвната.

Призори я събуди гладът. Тя излезе да си набави храна в чудесното утро, но остана с празни ръце. Обядва с малко змиорка и лук, после се зае да поправи комина. Още плочи бяха изпопадали, сега трябваше да запуши дупка колкото врата.

Нямаше как да забърка хоросан, оставаше само да подреди камъните, а те не стигаха. Работата вървеше бавно, издра си пръсти те, преди да падне сумрак, а изобщо не бе привършила.

И през следващия ден не намери нищо за ядене. Все пак запуши дупката, колкото да поддържа огъня в заслона, но топлеше само ако стои близо до него.

На третия ден гладът я отчая. Наоколо нямаше дървета, раждащи плодове или ядки, не зърна нито веднъж животински следи. Не се престрашаваше да се отдалечи от заслона. Всяка стъпка в снега беше помощ за нейните врагове.

Никакъв избор — трябваше да се махне оттук, който ще да я търси. И можеше да отиде единствено в Готрайм. Гузната съвест и отнемаше цялата радост от завръщането у дома.

Излезе да попълни запасите за огнището. Трудно се пребори с ниското сухо дърво, защото сатърчето се бе притъпило и нямаше с какво да го наточи. Най-сетне дървото падна и се разцепи. Каран се разочарова — какво да гори, като отвътре бе проядено от тлъсти бели личинки.

„И личинките са храна, ако гладът те докара до отчаяние“ — отекна в паметта й гласът на нейния баща. Когато излизаха заедно в гората, той не забравяше да я учи къде да си налее вода, как да извади мед от кошер в хралупа, кое е годно за ядене и какво да отбягва.