Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 63

Внезапно стените наоколо се завъртяха, всичко избледня и след миг тя гледаше в тавана. Цяла тълпа гашади се взираха в нея от горе на долу, докато и помагаха да се изправи. Ободряваха, насърчаваха и малко по малко гашадът, който се мъчеше да проникне в съзнанието й, успя да я притисне до въображаема стена. Гласовете отзвучаха нанякъде като перца, понесени от буря, и вместо тях се появи друго лице. И друг ум. Това беше Рулке.

Той се заливаше от смях. „Малка приятелко, лошо си прегладняла, щом си била принудена да ядеш хрукс, за да оцелееш. Предположих, че пак тебе усетих миналата нощ, но ти не се появи повторно досега. Сигурно не ти е допаднал вкусът. Няма значение, лесно ще свикнеш. Колко изяде този път? Внимавай, скъпа ми Каран. Прекалиш ли, ще те убие. Погълнеш ли цял плод, свършено е с тебе, доколкото мога да преценя. Ти си толкова дребничка. Дори от парченце колкото грахово зърно ще те тормозят кошмари. Половин плод… и ще жадуваш за още до края на дните си. Ще идваш да се молиш и скоро сама не би пожелала да си тръгнеш.

И не ме гледай с такъв укор. Нямам никаква вина. Гашадите заробват жертвите си с хрукс, пък и никой не те е карал насила да вземеш от плодовете. Не те принуждаваме и да ги ядеш. Ти си решавай. Виждаш ли, предупредих те честно.“ Какво си бе причинила?! А онзи, в чието съзнание се бе наместила, пак я притисна. Не успяваше да му се възпротиви. Пак губеше себе си, оставяше се да бъде погълната и скоро щеше да се превърне в безпомощна кукла във властта на гашадите.

„Лиан! — писна безмълвно. — Лиан, помогни ми!“ Нито имаше отговор, нито можеше да има — не създаде истинска връзка, само изпрати мислен зов, а той беше далеч. Но щом се сети за него, и събра сили или пък въздействието на парченцето хрукс не беше чак толкова дълго.

Каран ритна във въображението си и гашадът й отвърна със същото. Изведнъж се озова в нощната гора с див вой. Видя, че наистина е ритнала огъня и разпиляла запалени клони и жарава навсякъде из бивака. Единият й палец беше разръфан.

Каран се тресеше цялата, докато изливаше отварата от чашата надалеч. За всеки случай изми съдовете три пъти с чиста вода. Стъкми отново огъня, събра още много сухи дърва и накладе втори огън. Изгори остатъците от гашадския плод. Изпразни раницата си и я прерови, да не би да е останало парченце.

Намери едно, закачило се в шевовете. Каран го извади и го поднесе към устните си. Едва в последния миг се опомни, но въпреки това й беше тежко да го захвърли. Колкото по-дълго го стискаше в шепа, толкова по-трудно поддържаше решението си. Само с невероятно напрежение на волята, подтикната от погнуса, тя го пусна върху най-нажежената жарава.

Превърза кървящия си пръст и си свари обикновен горчив чард. Седеше между двата огъня и се наслаждаваше на доскоро нежелания вкус. Накрая не остана и помен от хрукс в устата и, устните и коремът й не бяха неестествено горещи, нито усещаше пламъци в главата си.

„Няма да дойда! — сопна се беззвучно. — Подценяваш ме, Рулке. Ще ти се опълчвам докрай.“