Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 62

Препече си къшей хляб, сложи глава лук в жаравата и закрепи парче змиорка над пламъците. Изгълта първата чаша чард на един дъх. Течността я опари отвътре и ароматът сякаш запали нов огън и в стомаха й. Дояде рибата и хляба, гребна си още една чаша и седна удобно. Вече и олекваше. Извади от котлето късче гашадски плод (както го наричаше мислено) и го засмука, но в устата й отново остана толкова гаден привкус, че побърза да го изплюе. Видя, че единият й ботуш започва да дими и веднага го обърна на другата страна. Отвътре ботушите още си бяха подгизнали. И тогава започнаха странните преживелици.

Внезапно се замая, стомахът й се сви. Стори й се, че дърветата в гората са увиснали с върховете надолу. Каран скочи, но тупна в следващия миг. Боцкащо парене обгърна главата й. И преди да се опомни, всичко изчезна заедно със собственото й „аз“ и света.

Какво стана? Къде беше? Земята… не, подът май подскачаше нагоре-надолу. Но защо под? Къде се дяна снегът? Краката й трополяха безчувствено по твърди плочки. Умът и се объркваше ужасно като от прекаляване с вино. Косъмчетата по тила и настръхнаха, сякаш някой стоеше зад нея. Искаше да се обърне, но тялото не й се подчини. Не, имаше някой друг в нея!

Тя… тоест те двамата вървяха в едно тяло и другият се смути още по-силно от нея. Каран осъзна, че чува стържещо по нервите свистене и вой. Толкова познати звуци…

Отвори очи и разпозна мястото. Свирепият вятър фучеше в опънати метални въжета и стройни кули. Имаше релефи и пана от метални нишки по стените на този огромен опустял град. Тя вървеше по дълъг коридор към голяма зала за сбирки. Или пък само съзнанието й се носеше натам…

Нещо се надигаше като изпод повърхността на блато. И това нещо я сграбчи, напираше да я завлече надолу, да се изкатери по нея към въздуха, към свободата. То беше и наплашено до полуда, и страховито. Прозрението я скова — случи се точно обратното на онова през нощта край Нарн. Цялото й съзнание се бе напъхало по мисловна връзка в ума на някой от гашадите, който също никак не харесваше изненадата. Досега все си представяше гашадите като напълно чужди твари, но откри човек като себе си, колкото и да беше жесток и неприятен. Дори долови своеобразно достойнство.

А мислите му бяха далеч от привичните за нея. Умът му като че си служеше с прекъснати изречения, смесени с образи, все едно четеше книга, където много думи са заменени с разкривени до неузнаваемост картинки.

Макар и мудно, гашадът проумяваше, че произшествието се дължи на чиста случайност и Каран дори не разбира какво е направила. Тя не беше подготвена да овладява умовете на другите, дори не знаеше как се постига това. Другото съзнание се опомни от уплахата. Прецени как да постъпи и започна да налага волята си с неукротима свирепост.

Появиха се други гашади, които зяпаха недоумяващо. Каран чуваше слова, избълвани насила: „Филокс вурнгх хвое!“ Непознат език. Влагаше всичко от себе си, за да съхрани своята личност.