Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 42

На Лиан му призля.

— Трябва да видим колко е зле горе…

Малиен понечи да се качи по стълбата, но се поколеба. Нацепени греди й препречваха пътя.

— Това ми напомня, че и кароните са изскочили от пустотата, за да ни отнемат света.

Лиан се страхуваше още по-силно. Подпираше се на стената, за ла стигне до Малиен, и на всяка крачка го пронизваше болка в разкъсаните мускули под коленете. Реши да се катери, подпирайки се на длани. Тя вървеше до него. Провряха се между счупените дървении и стената. Лиан спря. По него се стичаше студена пот.

— Подай ми ръка!

Добраха се до третия етаж, където дългата площадка беше обсипана с парчета от керемиди. Надясно беше спалнята на Каран, а отгоре — разнебитеният таван. Лиан и Малиен погледнаха през огромната дупка, в която свиреше вятърът.

Нямаше как да сбъркат очертанията на това, което отчасти закриваше звездното небе. Крило. Транксът бе стъпил на пробития покрив. Провря глава да огледа и изсъска доволно.

Лиан усети как рамото на Малиен, на което се подпираше, се напряга.

— Защо пък точно нас си е избрал в цялата долина?

— Може би е видял как другите излизат.

— А може да му допада миризмата ни. Какво ще правим?

— Имаш ли нож?

— Нима си мислиш, че някой би ми позволил да нося оръжие? — отвърна той с нескрита горчивина.

— Я претършувай набързо стаята на Каран, дано намериш нещо. Тя вдигна ръце и закрещя към транкса на своя език.

Лиан се мушна в стаята. През отворената врата проникваше слаба светлина от фенера. По средата имаше много голямо квадратно легло. Зърна шкафове и скринове, пълен фенер на поставка, но не и нещо, което да използва като оръжие.

Тъкмо се обърна, и си спомни за онази нощ в Нарн, когато спаси Каран. Тогава счупи запален фенер в пода пред Вартила и пламъците блъвнаха чак до тавана. Зачатка с огнивото, появи се пламъче и той се заклатушка обратно към Малиен. Завари я в същата поза. Транксът наблюдаваше жената изпод дебелите си клепачи и явно се питаше дали и тя притежава мощта да му навреди като онзи мъж преди два дни. Лиан запрати фенера към купчината остатъци от греди. Светлината угасна, а Малиен изохка и се хвана за главата. Транксът изрева тържествуващо и скочи през дупката.

— И защо ти хрумна това?! — попита вбесената Малиен.

— Рекох си, че ако подпаля дървата, ще му попреча да ни докопа.

— Лиан, нямаш си работа с диво животно! Транксът не се страхува от огън. Аз отстъпих първа и вече не се плаши от мен…

Аакимката се дръпна по-назад. В сумрака зъбите на гадната твар лъщяха.

— А от какво ли се бои един транкс?

— Почти от нищо, предполагам, ако е прегладнял. Малиен заднешком стигна до горното стъпало.

— Че как ще е гладен, като изяде трима от нас и още незнайно колко хора в долината? Виж му търбуха. Какво ли иска?

— Не знам. Току-виж си търси леговище да поспи.

Внезапно транксът се спусна от тавана в коридора. Раздруса тежко пода, ноктите му изскърцаха по дъските. Лиан затътри крака назад и щеше да падне, ното подхвана тъкачът Галджи — и останалите от къщата се бяха струпали ококорени на стълбата.