Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 36

Проклинаше се неспирно, докато отнасяше Лиан при огньовете. Разпали ги с остатъка от дървата.

— Талия, внимавай за неприятели. А ти, Лилис, тичай да повикаш някого на помощ.

Той сряза ботушите на летописеца, уви премръзналите му стъпала в одеяло и го напъха целия в спален чувал, в дъното на който опря топли камъни. През това време дотича Баситор, а Талия се провикна:

— Някой отново се мотае при портата. Шанд, да тръгваме!

— Баситор, ще отнесеш ли Лиан до долу? — помоли Шанд. — Аз нямам повече сили.

Очите на аакима блеснаха.

— Ще го отнеса.

— И няма да го хвърлиш в пропастта?

— Не! — сепна се Лилис. Колкото и да беше благодарна на Баситор за спасяването си, знаеше как той ненавижда Лиан. — Шанд, носи го ти.

Аакимът се наведе и почти опря свирепото си лице в нейното. Тя не отстъпи.

— Дете, твоята вярност е благородно достойнство. Но и аз държа на дадената дума. Няма да навредя на твоя приятел, макар че ми се иска!

Върнаха се при останалите. Малиен и Аспър побързаха да проверят колко е пострадал Лиан.

— Нуждаем се от силен огън и гореща вода, иначе няма да спасим нито него, нито Зара — заяви Малиен.

Утрото настъпи, преди да се доберат до гората. Приютиха се в каменния павилион при Черното езеро, вече сковано от лед. Аакимите опънаха заслон от платнища, а стражите на Игър накладоха три огъня, между които лечителите се заеха с раните на Зара и Лиан и счупените кости на Джеви.

Всички бяха много потиснати от новите несгоди и появата на транкса.

— Стотина звяра като този могат да опустошат цял Мелдорин — подхвърли Шанд, докато точеше ножа си.

— А хиляда може би стигат за Сантенар — отвърна Мендарк начумерено. — Делото на целия ми живот се сгромолясва пред очите ми.

— Как е той? — попита Талия.

През разръфаната кожа по краката на Лиан тук-там се виждаха костите. На Лилис за малко да й призлее.

— Изтощен и болен, но вярвам, че ще оцелее.

Малиен продължаваше да вади старателно мръсотията, набила се в плътта, а Шанд и Аспър шиеха раната на Зара с голяма игла. Тя гледаше, без да изохка.

— Ей, корава си! — възхити се Шанд, щом направиха и последния шев на корема й.

Лиан се опомни и изстена.

— Летописецо, взе да ми се струва, че през половината си живот съм кърпила нещо по тебе — закачи го Малиен.

— Колко зле са краката ми?

— Мисля, че няма да останеш без ходила.

Той се отпусна по гръб. Студът като че бе уталожил самоубийстената треска от нощта. Твърде добре разбра колко е безпомощен. А какво би правил, ако остане сакат? — Ще те боли още дълго, но нали те знам, ти всичко можеш да изтърпиш… — подсмихна се Малиен.

Всички аакими го смятаха за мекушав глезльо.

— Поне ще мога ли да ходя?

— Предполагам, но месеци наред само ще куцукащ. Нахраниха го със супа и пак го завиха. Смътно чуваше откъслечни разговори.

— Не бива да стоим тук — настоя Игър. — Гашадите тършуват из планината.

— Ами транксът? — изграчи Тенсор.

— Не се е мяркал нито той, нито другата твар.

— Трябва да изведем Каран оттам — изломоти Лиан.

— Няма начин — възрази Малиен. — Опитай се да поспиш. Един от обикалящите край бивака стражи дотича. На склона над гората се показали гашади.