Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 33

— Лилис! — извика тя.

Високо над Каркарон избухна осветителна ракета.

— Какво става? — кресна Талия.

— Не знам, виелицата е гъста — отвърна Надирил. — Но Каркарон е осветен много ярко. Пак се е случило нещо. При тебе всичко наред ли е?

— Не! — Що за щуротия направи… — Трябва да се върна горе. Натисна леко с крак, подметката се изметна и Талия отново се стрелна по склона. Светликът се изплъзна от пръстите й и скоро вихрушките го скриха.

— Талия?

Сега не виждаше и Надирил.

— Не мога да се покатеря. Лилис! — нададе вик тя с все сила. Нямаше отговор. — Лилис!

А и едва ли би чула нещо във воя на вятъра. Притискаше се към хлъзгавата повърхност и не смееше да шавне. Студът постепенно се просмукваше в тялото й. Начесто зовеше Лилис, но никой не се отзоваваше. По-късно над нея запламтя клон.

— Талия, къде си? — зарадва я гласът на Джеви.

— Точно под тебе. Не се спускай, хлъзгаво е.

— Намери ли я? — пресекна горчиво гласът му.

— Не!

— Не можеш ли да се върнеш тук?

— Не мога.

— Да не си помръднала! — тутакси нареди той.

Изведнъж я обзе страх. Не искаше Джеви да рискува живота си заради нея. Пак натисна с крак и коварният склон я запрати поне десетина разтега към дъното на пропастта. Блъсна се силно в буца лед и замря. Цялото тяло я болеше. Предполагаше, че отвесната стена на урвата започва съвсем наблизо. Напрегна волята си да срещне смъртта.

— Талия, Лилис!

Факелът на Джеви се мяташе високо горе. Изглежда виелицата бе отслабнала.

Нямаше спасение от този проклет вятър, а и дрехите й се разръфаха. По склона веднъж-дваж изтракаха съборени камъчета. Талия започна да вика името на Лилис, докато не прегракна. Напразно. Звездите, блещукащи през разпокъсаните облаци, се въртяха и я замайваха. Затвори очи, но и прилоша още повече.

Неочаквано пращенето на горящия клон доближи лицето и, Джеви хвана брадичката й, за да я погледне в лицето.

— Да не си пострадала?

— Нямам нищо счупено — тихо го увери тя.

— Чу ли Лилис отнякъде?

— Не. Ти как слезе?

— Забрави ли, че съм моряк? — Джеви свали ръкавиците си и старателно опипа главата й. — Толкова пъти съм се катерил по заледени мачти, а и винаги си нося въже.

— Аа… — смънка Талия. — Къде е то?

— Не стигна чак дотук. Дръж се за ръката ми.

Стискаше пръстите му като удавник. Сърцето й се свиваше от доблестта му. Джеви държеше факела така, че тя да вижда къде да стъпи и да се хване. Катеренето се оказа по-лесно — можеха да проверяват устойчива ли е опората. След усилено драпане нагоре се добраха до полюшвания от вятъра край на въжето.

— Имаш ли сили да се качиш по него? Виеше й се свят.

— Не.

Джеви прокара въжето под нейния колан, после и под своя. Напираше нагоре под нея и я избутваше. Най-сетне зърнаха главата на Надирил, който надничаше над ръба. Той й подаде ръка.

— Погрижи се за нея — помоли го Джеви, — ударила си е главата.

Върза въжето до стъпалата и се спусна отново.

Талия гледаше с размътен поглед и всяка секунда за нея се точеше като час. Примираше от страх за Джеви, защото знаеше, че ще се спусне по-надолу от края на въжето. И най-сетне си призна, че й е скъп, както не се бе случвало с друг мъж досега. Припомняше си Крандор, как помогна на Джеви да избяга от острова на пиратите и как той й се отплати, като я измъкна от челюстите на чакалота.