Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 32

— Връщам се! — извика тя на Шанд.

Той дори не се обърна. Двамата с Малиен се опитваха трескаво да облекчат мъките на Зара, разпорена по единия хълбок. Погледнаха раната, от която напираха да излязат черва, и пак стегнаха превръзката. Тук не можеха да зашият такава рана.

— Талия, по-бързо! — врещеше Лилис, а приятелката и изведнъж се озова на площадката над стъпалата към амфитеатъра.

Джеви бранеше най-тясното място на пътеката. Боравеше умело с ножа, но късото острие не го предпазваше от дългите ръце и извитите нокти на противника. С един бесен замах съществото изби ножа. Джеви заотстъпва, извърташе се и отскачаше, но Талия знаеше, че е обречен.

Прониза я непозната за нея горест. Метна се и се провря гъвкаво между Лилис и Надирил. Опита се да намушка лорска с късия си меч. Нападателят понечи да отбие удара и си поряза дланта. Отдръпна се крачка назад. Талия застана до Джеви на тясната пътека.

Лилис мяташе снежни топки по страшилището.

— Я опитай с тази — помоли Надирил. Момичето запрати топката право в окото на лорска.

— Дано те заболи!

Май пожеланието й подейства — създанието притисна ръка към окото си, с другата само замахваше напосоки.

— Тази снежна топка да не беше вълшебна? — сащиса се Лилис. — Направи ми още една!

— Вътре имаше един не особено вълшебен камък — обясни старецът, мрачно ухилен. — Ето ти друга.

С див вопъл съществото прескочи Джеви и протегна ръце да докопа момичето. Лилис се подхлъзна на стъпалата и изчезна без звук под ръба на пропастта.

Разяреният лорск реши да изкорми Надирил, който изрече невъзмутимо:

— Тугах тпхое мадарха! Вунк!

Съществото замря и примижа.

— Мадархан?… — промърмори то.

В този миг Талия го наръга между ребрата. Лорскът се хвърли встрани и също падна в бездната.

— Не знаех, че владееш думи със скрита мощ — промълви тя. — Какво му каза?

— Във всички думи има сила. Казах му на един от езиците на пустотата „Спри! Аз съм твоят баща!“ В подобни обстоятелства тази измама може да ми бъде простена. Дори не помня в коя книга прочетох тези слова.

— Но къде е Лилис?! — вайкаше се Джеви и подтичваше покрай ръба.

Надирил се озърна.

— Стоеше ей тук.

— Дали е оцеляла? — затюхка се Талия.

— Нищо чудно. По-надолу има скални ръбове. Може да се е закачила в нещо.

— Трябва да светнем — промърмори тя. — Джеви, изтичай да вземеш запален клон от огъня.

Той хукна, а Надирил я попита:

— Защо го отпрати?

Талия вече бе извадила своя светлик. Успя да различи стръмен, но не и отвесен склон с обли заснежени издатини.

— Той ме спаси от гладен чакалот. И винаги е толкова мил и Добър, без да иска нищо от мен в замяна. Не мога да допусна той да слезе там. Лилис го обожава…

— Ти също — вметна старецът.

— Може и да е жива — побърза да продължи Талия. — Но някъде долу има и един освирепял лорск. Май виждам откъде ще се спусна…

Смъкна се под ръба, опитваше се да напипа опора с крак. Нито за секунда не забравяше на какъв риск се излага. Денем изобщо не би й хрумнало да слезе в урвата. Стъпи на нещо, провери колко е здраво, намери къде да опре и другия си крак. По едно време се откърти камък и тя се хлъзна половин разтег, преди да се задържи. Продължи да се спуска още по-внимателно. Сърцето й блъскаше в гърдите.