Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 31

Макар и размътен от треска, умът му извличаше от паметта „Предания за пустотата“. Рядко бе отделял време да ги чете. Интересуваха го други истории, а той смяташе, също като повечето летописци и разказвачи, че това не са истински предания, защото едва ли се опират на истината. Отнасяха ги съм Апокрифите, предшествали същинските Предания — недоказуеми, незаслужаващи да бъдат изучени.

А и паметта го подвеждаше. Докато заслужи званието майстор-летописец, усъвършенства се дотам, че запомняше точно всеки текст, който прочете два пъти. Но с „Предания за пустотата“ се бе занимавал през годините на чиракуване, далеч преди да завърши обучението си.

Шанд разпозна транкса… Припомни си паниката в гласа му. Откъде ли имаше това знание?!

Снежинките се сгъстиха във виелица, кръвта в ботушите му замръзваше полека. Той вече трепереше неудържимо. Дори не усещаше болка в глезените. Надигна се насила на колене, но щом се опита да помръдне, падна в пряспата. Макар и с гаснещо съзнание, разбираше добре, че няма защо да се плаши от транкса. Щеше да умре след не повече от час.

6. Лорск

Лилис стоеше с Джеви и Надирил на стълбата под Каркарон, когато транксът разби стената. Нейният баща, дребен, но жилав и чевръст, мигом събори библиотекаря на стъпалата и затисна с тялото си своята дъщеря.

— Не мърдай! — изсъска в ухото й. — И не пищи!

— Нямаше да пищя — изломоти тя с натъпкана със сняг уста.

Обичаше Джеви повече от всеки друг на света, но толкова отдавна умееше да се грижи за себе си, че неговите наставления понякога й дотягаха.

Не шавнаха, докато чудовището разкъсваше плячката си. После то се устреми надолу по склона, от вдигнат жезъл блесна огън и транксът кривна нанякъде в нощта.

— Да побързаме! — настоя Джеви. — Лилис, внимавай къде стъпваш.

Надирил не се изправи и момичето ахна:

— Добре ли си?!

— Още съм жив, дете, но си ударих главата. Помогни ми да стана. — Щом стъпи на краката си, старецът се олюля. — Оставете ме и слезте в гората! Може да нахълтат още от тези твари.

— Няма да те зарежем. Джеви, направи нещо! — окаяно се примоли Лилис.

Баща й метна Надирил на рамо като дълъг чувал с кости и закрачи по пътеката. В тъмното изобщо не забелязаха Лиан.

— Ама че унижение… — засмя се хрипкаво Надирил.

Под стръмнината Джеви спря да си поеме дъх и премери на око Разстоянието до амфитеатъра.

— Май ще успея да те отнеса дотам.

Проблясък откъм кулата им показа друго същество, препуснало по стъпалата. Приличаше на човек.

— Това е лорск от пустотата, дете — изгъгна библиотекарят, опрял се на рамото на Джеви. — Щеше да е по-силен от нас, дори да бяхме въоръжени.

Джеви ловко измъкна късия си кинжал.

— Минете зад мен — заповяда напрегнато.

— Къде са нашите приятели? — уплаши се момичето. — Талия! Помощ! Помощ!

Вятърът отнесе думите й.

Талия беше наблизо, помагаше да пренесат ранените над ръба на амфитеатъра. Изостреният й слух долови тихия писък на Лилис.