Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 30

Мощен проблясък огря Каркарон отвътре. Свирепо блъскане разклащаше стените, последните керемиди се откъснаха от покрива и се натрошиха на площадката пред портата. Със зъл вой нещо проби стената на кулата като мълния и разхвърля късове от зида. Стовари се долу и се метна към хората. Не можеха да познаят тази твар, но виждаха, че е по-едра от човек. Не се ли мярнаха и криле?

— Това е транкс! — ревна Шанд. — Бягайте!

Аакимите стояха по-нагоре от другите. Двама грабнаха носилката с Тенсор и хукнаха. Не направиха и няколко крачки, преди съществото да изплющи с криле и да им налети. Носилката се прекатури и захлупи Тенсор, с което му спаси живота, но аакимът до него беше смазан и разкъсан за секунда. Лиан се почувства твърде уязвим на пътеката. Запълзя по стъпалата и от ужас не усещаше как оковите одират новите съсиреци по краката му. Каква ли беше участта на Каран? Щом такова чудовище избяга от кулата, що за изчадия вилнееха вътре? Стигна до пряспа в сенките и се притисна нея. Другите профучаха надолу, без да го видят, и продължиха по пътеката към амфитеатъра.

Транксът се изправи като огромна сянка, погълна последна мръвка и отскочи във въздуха. Прелетя над Лиан, тупна върху един от стражите на Игър и повали друг. Никой не успяваше да проследи движенията на уродливото същество в мрака, личеше само колко е прегладняло и освирепяло. Разнесе се страховит женски писък на болка.

— Светлина! — кресна гневно Талия и от жезъла на Игър избухна огнено кълбо.

Транксът застина и сега Лиан разбра защо в изваянията на подобните му е имало такава стаена заплаха. Някой хлипаше зад него, май беше Лилис.

Той се чудеше какво да стори. Ръцете му си бяха вързани. Не зърна никъде Лилис, не можеше да се добере и до Каран. Транксът се устреми с дълги подскоци по пътеката. Някой от аакимите го улучи с копие, но това не смути чудовището повече от ужилване на пчела. Жалният вопъл на аакима последва мигновено.

В сиянието от жезъла на Игър се виждаше как всички бягат отчаяно към амфитеатъра. Транксът ги гонеше настървено, размаханите криле го повдигаха във въздуха при всяко оттласкване от земята.

Встрани от Игър блесна червен лъч. Чудовището се спусна като нападащ орел, но лъчът изведнъж засия като слънце. Черният силует се очерта съвършено. Транксът изрева дрезгаво, прелетя над главата на Мендарк и се скри в мрака над пропастта.

— Назад! — заповяда гръмогласно Игър, когато друго тяло изскочи през дупката в кулата.

Това същество беше по-дребно и повече приличаше на човек, но също изглеждаше заплашително. Вдигнаха ранените и ги понесоха към амфитеатъра, единственото съмнително убежище.

Лиан притисна лице в снега. Новата твар мина тичешком край него, без да го погледне. След малко летописецът се осмели да вдигне глава. Нямаше никого наблизо. Светлината в Каркарон чезнеше, необичайната врява стихваше. Нито транксът, нито другият нашесвеник се мяркаха някъде. Но Рулке бе отворил проход към пустотата…

Дори летописците не знаеха за нея друго, освен че е мрачно пространство на безнадеждност, пораждащо само два стремежа — оцеляване и бягство. А за транкса се казваше, че е по-силен и находчив затова и по-гибелен от всеки друг обитател на пустотата.