Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 101

Тук пътят се стесняваше в обрасла пътека. Стигнаха до равното и видяха, че нататък пътеката криволичи през ливада с отдавна изсъхнала сива трева. Зелена ивица бележеше руслото на рекичка, която лъкатушеше вляво от тях. До брода имаше още половин левга. А право пред тях край пътя стърчаха развалини — само комин, ъгъл между две стени и пръснати камъни от зидове. На стара, крива и прогнила в средата овошка още висяха две парчета въже — останки от детска люлка.

— Що за печално място… — промълви Шанд, който откри тук отглас от собствения си живот.

Пак яхнаха конете, но Игър не поднови разказа. Той също тънеше в колебания. Какво ли щеше да се случи, когато намерят Мейгрейт? Как би го посрещнала? Ако още държеше на него, все щеше да му прати някаква вест досега…

— Игър, как намери Огледалото?

— Чух слухове за него.

— Отдавна ли?

— Не, преди двайсетина години — сякаш е било вчера в предългия ни живот. Все пак научих за Огледалото дълго след настаняването си във Физ Горго.

— Какво те накара да се откажеш от скитането като занаятчия?

— Слушах с интерес пътуващите разказвачи и кръчмарските сплетни, особено за делата на великите. Така научих, че Ялкара е изчезнала. Това беше в далечни земи — повече обикалях из изтока и в мразовития юг. Но веднъж се преместих на запад чак до бреговете на Туркадско море и там чух как възхваляваха Магистъра на Туркад. Описваха го като легендарен герой, който сам-самин спасил света от игото на Рулке, след като моите щуротии щели да погубят всички. Вярно, спомените ми от онези събития бяха накъсани, но сякаш всяка кост и сухожилие в изтерзаното ми тяло креснаха: „Лъжи! Лъжи!“.

Шанд си мълчеше, защото каквато и симпатия да изпитваше към спътника си, още се чудеше кой ли лъже в случая. Ами ако Игър, след непростимото престъпление да прибегне до Опитите, бе съчинил всичко, за да успокои собствената си съвест? През последната година се убеди, че на Игър е трудно да се разчита. Изпаднеше ли в затруднение, можеше да не пощади и най-близките си приятели.

А пълководецът продължаваше:

— Така узнах, че Мендарк още е жив и остава Магистър на Туркад, както и осем столетия по-рано, когато аз се сгромолясах на дъното. Нищо не бе загубил, но въпреки това смяташе за необходимо да възвеличава себе си и да охулва мен. — Игър с такава ярост усука юздите около юмрука си, че на кожата му останаха червено-бели ивици. — В онзи ден, в онзи миг се зарекох, че ще му отмъстя за долната лъжа.

Скоро обаче открих, че Мендарк е пуснал пипалата си навсякъде. Богатството му просто не се поддаваше на описание, а аз си бях бродещ майстор и цялото ми имущество се побираше в торбата на гърба. За осем века силите ми се бяха сринали до пълното нищо. Не помнех голяма част от знанията си за Тайното изкуство. Значи ми предстоеше да посветя на възмездието остатъка от живота си.

Реших, че имам нужда от място, където полека да се възстановя, и то не биваше да ми излезе скъпо, защото нямах с какво да платя престоя си. Ето как си присвоих руините на Физ Горго, толкова отдалечени от средищата на властта, че минаха десетина години, преди някой да научи за пребиваването ми там. Успях да направя обитаеми някои части от крепостта и написах книжка с онова, което помнех за Тайното изкуство. Поднових заниманията си. Само с неуморни и тежки усилия задържах всичко това в главата си. Накрая овладях някои по-простички упражнения и вече разполагах с нещо за продажба. Предлагах услугите си в начинания, които твърде често бяха съмнителни, затова пък се замогнах, колкото да наема служители и да започна възстановяването на Физ Горго. А преди половин век намерих уелмите. Чувстваха се безнадеждни нищожества, защото нямаха кому да служат, и аз ги убедих да ми се закълнат във вярност.