Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 100

Той се умълча и до края на утрото двамата яздеха, потънали в спомените си.

— Това село е Спинкт.

Гласът на Шанд не проникна веднага през съзерцанието на Игър. Пълководецът огледа пръснатите наоколо колиби, измазани с глина и покрити със слама. Повечето се състояха от една-две стаи, но изглеждаха грижливо поддържани.

— Оттук можем да поемем по два пътя — посочи разклонението Шанд. — Главният е по-пряк и минава през няколко по-големи града. Левият обикаля, но край него има само села.

— Да тръгнем по обиколния, ще намалим риска някой да ме познае. — Игър пак се унесе, но внезапно се сети, че не е довършил разказа си. — Извинявай, приятелю…

— Ще ми се да чуя всичко, ако си склонен да го споделиш.

— Защо не? Не се съмнявам, че ще откриеш някоя и друга прилика със собствената си история.

Игър се извърна. Може би подбираше думите или се питаше с какво да започне. Накрая въздъхна.

— Докъде бях стигнал?… Да, дори не знаех на кое място съм, макар да ми беше ясно, че съм далеч от Алсифър, където извършихме Опитите. В безумието си сигурно съм бягал неспирно месец след месец. — Пак млъкна задълго. — Представи си как се почувствах в онова утро. Идеше ми да подрипвам и да кряскам като младеж, само че бях окаяна развалина. Трудно ми беше да вървя, дори да говоря, както се случва и досега. Дори наполовина не съм какъвто бях. След време се примирих.

Захвърлих кожите, потопих се в реката и се изтърках с парче пясъчник, докато не махнах цялата мръсотия. Подрязах косата, брадата и ноктите си, сдобих се с нови, чисти кожи. Все още приличах на дивак, но поне личеше, че съм човек. Как можех да започна живота си отново? Не исках да служа никому, свикнах със самотата. У мен напираше желанието да бродя, да видя останките и развалините от цивилизациите на Сантенар, да открия себе си.

Налагаше се да се сдобия с дрехи, храна, пари. Бих могъл да се възползвам от силите си — макар и западнали, още ги имах. Ако предложех дори дребни услуги, щях да забогатея бързо. Но нещо ме възпираше. Тайното изкуство ме бе предало.

Конете се тътреха по лепнещата кал към билото на стръмен хълм. Игър и Шанд се смъкнаха едновременно от седлата, за да не изтощят животните.

— И какво направи?

— Станах скитащ занаятчия. Открай време съм си сръчен. Запоявах пробити котлета, поправях счупени столове, слагах прозорци, нови колела на каруци… захващах се с всичко потрошено и повредено. Припечелвах честно за прехраната си и още стотина години обикалях навсякъде из Лоралин. Не бях загубил и дълголетието си на магьосник.