Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 102

— Знаеше ли, че някога те са били гашадите?

— Разбира се! Нали затова тръгнах да ги търся. Рекох си, че ще е забавно за мен да работят бившите слуги на Рулке, но шегата се обърна срещу мен. Както и да е. Поставих си за цел да издиря всяко древно творение, което би могло да улесни сбъдването на моите желания. В кръчмите дърдореха за вълшебни бокали и пръстени, за мечове и звънци, та дори и за омагьосани кърпички. Съставях списъци и се мъчех да открия тези предмети, та ако ще да ги отнема насила от притежателите им. Натрупах цели купища, но твърде малка част оправдаваха славата си.

— И Огледалото ли попадна в купищата?

— Нямаше го в списъка, натъкнах се на него случайно.

— Нима? Тази част от историята ти е особено любопитна за мен.

— Е, не беше точно случайност, защото вече имах цяла мрежа от осведомители, които ми съобщаваха за всичко необичайно. Някаква треторазредна джебчийка го задигнала от друг, който може би също се сдобил с него чрез грабеж. Захванала се да си изкарва прехраната с него по панаирите като гадателка. Вероятно притежавала известна дарба — успявала да извика в Огледалото различна картина за всеки клиент, а после я тълкувала.

Аз изобщо не бях чувал за Огледалото на Аакан, но новината привлече вниманието ми и отидох лично при гадателката. Щом зърнах творението, тутакси осъзнах колко е ценно, а и колко древно. Показа ми и Аакан, и Рулке… но сега се сещам, че нито веднъж не зърнах в него Ялкара. Взех Огледалото — платих щедро на жената! — и се върнах във Физ Горго да науча как бих могъл да си служа с него. Като средство за шпиониране далеч не беше съвършено и все пак ми даде немислимо дотогава предимство над моите съседи. Скоро могъществото ми нарасна.

Добраха се до брода по средата на следобеда. Седнаха да се заситят с хляб, сирене, лук и по една-две чаши чард, за да се сгреят. Игър поднесе чашата към устните си, но отварата му се стори прекалено гореща и я остави да изстине. Тогава чуха тропота на препускащи коне. Скоро от запад доближи патрул от собствените му войски. Сигурно забелязаха дима от огъня, защото свърнаха към бивака. Игър разпозна в командира им сержант ветеран от Първа армия на име Гриск.

Колкото и рядко да му се случваше, в този миг не знаеше как да достъпи. Отвореше ли уста, край на преструвките — гласът му щеше да го издаде. Не искаше в никакъв случай да обяснява постъпката си, нито пък тези войници да го проследят скришом, за да го пазят, дори да им заповяда точно обратното. Неговите бойци се отнасяха твърде сериозно към задълженията си.