Читать «Пътят между световете» онлайн - страница 103

Шанд измисли как да му спести всичко това.

— Прегърби се. Придай си болнав вид. Наложи ли се да говориш, само ще шепнеш.

Взе чашата и я поднесе към устните му. Игър понечи да отпие, но Шанд изля всичко наведнъж в гърлото му. Игър се задави и от устата му полетяха пръски от горещ чард.

Когато Гриск застана над тях, Игър се задъхваше и от очите му струяха сълзи. Шанд се изправи да поздрави сержанта.

— Документите! — изръмжа Гриск.

Шанд вече се потупваше по джобовете с угоднически вид, лицето му се разкриви от притеснение, толкова присъщо на невинните хора в присъствието на властник. Сержантът се смръщи, щом видя книжата му — напълно редовни, но пък оръфани и замацани. Обърна се към Игър. Шанд го бе изпреварил и бъркаше в дългото палто на спътника си. Тикна кожения калъф с документите в ръката на Гриск и заслони с гръб Игър, чиято фалшива брада провисваше и вонеше на развалена риба.

— Брат’чед ми е поизкуфял — подхвърли през рамо на сержанта и намести брадата. — Водя го при дъщеря му в Салит, вече тя ще си го гледа.

Гриск прегледа и тези книжа и се взря в Игър, който изглеждаше твърде окаяно, а и неспирно кашляше. Сержантът обаче не беше доволен от нещо.

А Игър се напъваше да си прочисти гърлото. Гърлото му избълбука противно, накрая той успя да изплюе гъста храчка в огъня. Продължи да се дави и само прошепна:

— Рейф, добри ми господине, на ваш’те услуги. — Подсмръкна и пак се изхрачи. — Ей сегинка…

На Гриск му омръзна тази гледка. Подаде документите на Шанд, върна се при войниците си, които не бяха слизали от конете, и всички продължиха забързано по пътя си.

Шанд прихна гръмогласно.

— И се смееш отгоре на всичко! — гневно възкликна Игър и смъкна брадата. Бузите му бяха зачервени, тук-там се издуваха мехурчета, — Още малко и щеше да ме задавиш до смърт, освен това май вече нямам небце в устата. Но… съм ти благодарен.

Втората вечер оставиха конете си в село до покрайнините на Елудор. Канеха се да навлязат в най-гъстите, прастарите части от гората, където почти не се намираха пътеки и ездитните животни ставаха безполезни.

— Е, сега започва трудното — отбеляза Игър, застанал в сянката на първите дървета.

Шанд се бе отдръпнал назад и се взираше на запад, където заснежените планини издигаха стена от назъбени върхове над гористите си подножия. Мислеше за Каран и за грешките, които бе допуснал.

— Хайде де! — нетърпеливо го подкани Игър. Шанд тръсна глава.

— Колелото се върти безспир… Какво ли ще заварим в Елудор?

— Мейгрейт, надявам се. Тя ми липсва непрекъснато. Направи толкова много за мен. Вече няма да я пусна да си отиде.

Шанд сви вежди и побърза да заговори за друго.

— Все се питам за това злато на Фейеламор…

— И аз. Особено защото Мендарк гори от желание да го докопа.

— А ти не, така ли? — О, иска ми се, преди всичко за да открия какво представлява и откъде се е взело.