Читать «Битката при Верил» онлайн - страница 7

— Отбелязано. Мъдро решение — съгласи се той, докато отново тършуваше из торбицата.

А тя със сигурност не беше голяма. Ако бъде натъпкана до крайност, можеше и да побере добре сгънато одеяло, а в настоящия момент изглеждаше празна. Но въпреки това Дийкън измъкна от нея плътно бяло наметало, след което още едно. Поставяйки чувалчето на земята, бързо се облече. То също не бе особено подходящо за северния студ, но пак бе по-добре от незащитена туника. Сетне даде втория плащ на Миранда и й помогна да го облече.

— Как успяваш да побереш всичко това в толкова малка торба?

— Вътре е доста голяма. Малък трик, използван от пътуващите чародеи. Бих могъл да изработя една и за теб, ако желаеш, но ще ми отнеме известно време — отвърна Дийкън, показвайки й торбицата.

Миранда надникна и видя купчина стъкленици, книги, инструменти — цялото съдържание на Дийкъновата колиба. И не се бяха смалили. Гледането в торбата приличаше на взирането в дълбока пропаст.

— Няма да е нужно. Дийкън… Аз… — поде девойката, дирейки нужните думи. — Колко дълго ще бъдеш извън Ентуел?

Отчаяно искаше да му каже колко често мислите й се бяха насочвали към него, да му каже колко високо е ценяла времето, прекарано с младежа, но думите не идваха. Сякаш толкова отдавна не бе имала човек като него в живота си, че бе изгубила умението да се изразява правилно.

— Доста дълго… доста дълго — отговори той. — Предхождащите бягството ми действия породиха известна неприязън към особата ми. Не съм сигурен дали ще бъда добре дошъл.

— Какво си направил?

— Не е от значение — рече Дийкън, а очите му започнаха да обхождат съдържанието на помещението. — Важното е, че успях да те намеря навреме. Казваш, че този кабинет принадлежал на Димънт. Той е… един от генералите, нали?

— Да — отвърна Миранда.

— В такъв случай… Всичко, което го забави, ще послужи на каузата — разсеяно отбеляза младежът.

— Предполагам.

— Смятам за благоразумно да взема известни образци… Да премахна парчета от пъзела — каза той, започвайки да рови из полиците и масите.

— Щом трябва, но не се бави. Трябва да намерим останалите. И бъди внимателен — отстъпи момичето.

Подобно на дете, получило разрешение да вършее из магазин за сладки неща, Дийкън започна алчно да прибира артефакти, пергаменти и стъкленици. След кратък оглед, по някакъв начин убедил го в безопасността на съответния предмет, нещата едно след друго потъваха в ненаситната паст на торбата. Накрая откачи голяма карта, прикачена към една от стените, сгъна я и прибра и нея.

Когато приключи, рафтовете бяха пооголели, а торбата дори не се бе издула. Миранда се усмихна на ентусиазма, изписан върху лицето на Дийкън, с който той разместваше съдържанието на торбата си, потапяйки ръка почти до рамото, за да изтегли нещата, които възнамеряваше да изследва най-напред. Щом остана доволен, младежът затвори торбицата и я закачи за туниката си.

— Е, смятам се за по-подготвен да се изправя срещу студа. Убедена ли си, че си добре? Отдавна не съм практикувал целителното изкуство. Може да съм пропуснал нараняване — каза той, осъзнал внезапно, че досега я е игнорирал.