Читать «Битката при Верил» онлайн - страница 5

Миранда огледа наранения си приятел. Падането, и по-конкретно онова, върху което бе паднал, го беше разтърсило. Дийкън отново простена и се претърколи, първо изправяйки се на колене, впоследствие и на крака. Стиснатите му очи внезапно се отвориха.

— Миранда! — викна той, сякаш току-що си бе припомнил забравено име.

Очите му се застрелкаха наоколо, накрая я откри. Втурна се до нея.

— Миранда! Небеса! Същинско чудо! Добре ли си? — запита той, прикляквайки край нея, мигновено забравил собствените си наранявания. — Не, никак не си. Кристалът ми! Къде е?

— Дийкън… Дийкън. Дийкън! — извика тя, накрая опомняйки се достатъчно, за да може да приеме появата на стария си приятел.

— Ето, да — каза младежът, трескаво изваждайки кристала си. — Какво изисква най-спешно целение?

Гласът му бе настойчив и отчаян.

— Моля те, Дийкън, успокой се. Благодарение на теб, опасността е отстранена. Откъде идваш? Как така се озова тук? — запита момичето.

— Направо от Ентуел — отговори той, докато си припомняше отдавна забравената бяла магия, за да се заеме с наранените й крака.

— Но как? Толкова е далече. Кога тръгна? Как ме откри?

— Тръгнах преди няколко мига. Наблюдавах те, доколкото ми позволяваха възможностите. Беше… част от скорошна промяна на насоките ми.

— Преди няколко мига? — объркано запита девойката.

— Да. Мигновено пътуване. Транспортация. Заигравах се с редица забранени техники, но нямаше как, защото точно те криеха принципите. Отне ми само малко иновация, известно ровене и няколко седмици — обясни младежът, приключвайки с целението, за да се заеме със собствените си рани.

Дийкън бе ентуелският майстор на мистичните изкуства, известни като сива магия. Тази обширна дисциплина обхващаше всичко, което не е специфично отдадено на лекуване и нараняване и не бе базирано на елементална основа. Бе отдал целия си живот, още от най-ранно детство, на усвояването на тези тайнства. За него те се бяха превърнали във втора природа — нещо, което разбираше толкова задълбочено и подробно, че често забравяше за съществуването на онези, които не притежаваха подобно познание.

— Как си могъл да ме наблюдаваш? — попита тя, опитвайки се да се изправи на възстановените си нозе.

— Далекозрението е всъщност простовата магия. Но преодоляването на влиянието на планините изискваше ти да се напрягаш мистично, за да мога да те открия. Оказа се, че го правиш достатъчно често, така че успявах да те видя.

Докато говореше, гласът му потрепери, последван на свой ред от тялото.

— Наред ли е всичко? — запита Миранда.

— Нищо няма… Просто… Винаги ли е толкова студено тук?