Читать «Битката при Верил» онлайн - страница 8

— Достатъчно добре съм. Да не губим повече време. Не се знае колко са се отдалечили останалите.

— Тръгваме незабавно — отговори Дийкън, приготвяйки се за студения залп, преди да отвори вратата.

В мига, в който немилостивият вихър ги докосна, младежът разбра, че и наметалото не е достатъчна защита. Допълнителни мерки бяха сметнати за наложителни.

— Само още секунда — рече той, сваляйки наметалото и задържайки го в едната си ръка, докато с другата вземаше кристала.

Затвори очи за миг, сякаш си припомняше нещо, сетне направи заклинание. Последвала рязката пулсираща светлина от кристала, вълна бяло сияние пролази по одеждата. Задържаше се за миг, преди да угасне. Дийкън отново облече дрехата — този път вятърът не го безпокоеше.

— Какво направи? — попита Миранда.

— В тъканта на дрехата вложих магия, която противодейства на студа чрез недопускане на топлината от… — заговори младежът.

— Магия срещу студа. Този отговор ми е достатъчен.

— Разбира се — отвърна Дийкън, видимо разочарован от прекъсването на ответа му.

— Толкова ли е просто да се приложи заклинанието? — попита тя, докато на свой ред пристъпваше сред студа. Дебелите дрехи и множеството години каляване обезсмисляха нуждата от подобна процедура и за нея.

— Обичайно не. Силата и комплексността на заклинание, което някоя дреха или друг обект ще съумее да задържи… Дрехите ни са специално проектирани да задържат магия — каза той, улавяйки се.

— Благодаря — изкикоти се девойката.

Двамата закрачиха. Ужасът от предишното прекосяване на прага до такава степен беше погълнал Миранда, че тя не бе обърнала внимание къде я бе отвела вратата. Намираха се на ръба на стръмен, заледен склон. Слабото сияние на утринното небе хвърляше светлина върху оскъдно залесен пейзаж. Заради изтощението помнеше смътно откъде бяха дошли, но бе сигурна, че сега се намираше далеч от мястото, където бе влязла във форта с другите Избрани.

Нищо съзряно от очите й не й предоставяше информация къде се намира. След няколко мига взиране, безплодно дирило някакъв околен отличителен белег, девойката узна със сигурност единствено, че фортът се намира някъде на югозапад. Не някакво мистично усещане, а колоната черен пушек, забита в небето, й показа това.

— Къде ще идем? — попита Дийкън, удивлявайки се на ширещата се край тях земя. Не бе посещавал друго място, освен Ентуел. Дребен и съвършен, това бе представлявал неговият свят. Губещите се в далечината хълмове, заснежените планини, пръснатите дървета, слабите проблясъци на далечни огньове… всичко това притежаваше мащаб, който го смайваше и объркваше.

— Трябва да открием другите. Бяха се отправили на юг, към Тресор. Не зная къде да ги търсим, нито на какво разстояние от тях се намираме. Ти можеш ли да ги намериш?

— Не, но мога да ти помогна ти да го сториш. Срещал съм само Лейн. Не познавам достатъчно от душата му, за да определя местоположението му, но съм в състояние да подсиля твоето дирене — обясни младежът.