Читать «Битката при Верил» онлайн - страница 246

— Чудех се за него. Но предполагам, е логично, че не гори от желание да посети сградата, под която е гнил толкова години. По-добра причина от тези на семейството ми! — заяви Кая.

— А тях какво ги задържа?

— Бизнес. След като първите търговски пътища най-сетне се отвориха, не могат да мирнат от поръчки за винарната и спиртоварната на чичо. Поне бяха достатъчно добри да изпратят хубаво вино — рече тя.

— Определено — кимна девойката. За пръв път чуваше за семейния бизнес, макар несъмнено това да обяснява откъде Кая получаваше финансиране — както и на какво се дължи привидно неизчерпаемия запас от „течен кураж“.

Тримата прекосиха прага, оставяйки зад себе си слугите, които се опитваха да внесат някакъв ред. Поеха към входа. Старинният замък, неимоверно древен, показваше множество белези за обновяване. Напукани и увредени стени бяха поправени, прокъсаните гоблени бяха свалени — но най-впечатляващи бяха портите. Първоначално разтрошени от Мин, понастоящем бяха заменени от сияещи рамки от метал и излъскан камък, обгърнали величествени сини врати. Прислужниците, току-що затворили ги след излизането на Мин, забързаха да ги разтворят отново. Трима други прислужници се приближиха с връхни дрехи за пътниците и кожено наметало за кралицата.

— Колкото и да е хубаво да имам слуги, изпитвам известни притеснения относно длъжността си на кралица. Не мислех, че ще е лесно, но в никакъв случай не си представях, че ще е по-трудно от ръководеното на Подронието. Помните ли колко време отне намирането на дипломати, които владееха тресорски, за да започнем преговорите? Небеса. А без близниците, откровено казано, зависим изцяло от Тресор. Зная, че дирех победа на всяка цена, но това беше преди да заема трона. Далеч бих предпочела да застана на мястото си в историята като най-великата кралица на Северното съглашение, а не като последната. Просто се чудех… след сто петдесет и няколко си години война, продължителният мир изобщо възможен ли е? — размишляваше Кая.

Миранда погледна към отварящите се порти на крепостната стена. Отвъд нея улиците вече гъмжаха, дори и слънцето още да не се беше издигнало над хоризонта. Из града се долавяше усещане за живост, което девойката никога не бе долавяла преди. Земята отново си бе възвърнала душата. Високо в небето, Мин се рееше в утринния въздух.

— Д’кароните ги няма. Това е главното. Оттам нататък — каквото се случи. Успех или провал, загуба или победа, поне оковите са строшени. Хората са в състояние сами да вземат решения. За пръв път от векове притежават свободата да направят своя избор. Напътствани от теб, убедена съм, че ще проявят мъдрост в избора си — каза Миранда.

Мин докосна улицата, а Миранда и Дийкън влязоха в каретата. Тълпата край създанието се разстилаше встрани. Героите поеха по дългия път, прострял се пред тях.

И тъй историята приключва. Дордето изписвам това, хиляда различни истории биват разправяни, скривени от трикове на паметта, погрешни разбирания и честа измама. В следващите години разказаното неминуемо ще се превърне в легенда, мит, а може би ще потъне в забвение. Такива са прищевките на съдбата. Но вие, които прочетохте това, можете да се смятате за докоснати от щастието. Защото знаете всичко. Знаете благословията и проклятието, въплъщавани от Белега. Познавате болката и радостта, донесени от истинското приключение. Познавате не само края, а и началото — и вместените помежду им изпитания. Знаете истината — а истината е важна — относно какво се е случило в този свят едно време.