Читать «Битката при Верил» онлайн - страница 9

— Много добре — отвърна тя, тутакси затваряйки очи и разстилайки немощно ума си.

Миг по-късно усети топлите му пръсти да се затварят около ръката й. Прохладна, нетрепваща яснота плъзна из съзнанието й, напомняща предоставяната от фокусиращ кристал, но далеч по-значителна яснота. Девойката започна да разпростира ума си, но ръцете му се отделиха от нейните. Яснотата напусна съзнанието й със същата скорост, с която се бе и появила. Миранда отвори очи и видя нервност върху лицето на младежа.

— Никога не прави това. В подобни времена това е най-лошото, което би могла да сториш — предупреди той.

— Защо?

— Разстилаш съзнанието си надалеч.

Девойката премигна.

— Не ми е познат друг начин да ги намеря. Каква опасност може да има?

— Процедурата може да бъде сравнена с издигането на видим за всички маяк. Може и да откриеш търсените от теб, но онези, които те преследват, несъмнено ще те намерят на свой ред — обясни Дийкън.

— Тогава какво да правя?

— Позволи ми да демонстрирам.

Взе ръката й и двамата отново се концентрираха. Дийкън заговори. Гласът му ясно отекваше не само в слуха, но и в ума й. Говореше за същия метод, който бе използвал, за да намери нея. По-директен, по-целенасочен и практически незабележим. Не след дълго Миранда усети съзнанията на другите — с такава яснота, сякаш стоеше до тях.

— Усещам ги. Зная къде са — каза тя. — Айви… тя… Усещам мъката й. Мисли, че съм мъртва.

— Скоро ще узнае истината — каза Дийкън.

— Не… Не разбираш. Тъгата й измъчва не само нея, но и останалите. Трябва да й кажа, че съм жива — обясни девойката.

— С останалите няма да е възможно — умовете им са прекалено силни, за да позволят доставянето на съобщение против волята им — но за момента изглежда, че… Айви… е податлива. Ще ви свържа.

Девойката усети как той напряга волята си и внезапно физическата форма на Айви изникна в съзнанието й. Женският малтроп — получовек, полулисица, стоеше пред нея, привидно като истински. Снежнобялата й козина и муцуна, любопитните розови очи, изострените уши и опашката — всичко това изглеждаше като досами нея.

— М… Миранда?! — радостно викна Айви.

— Айви, радвам се да узная, че си добре — рече момичето.

— Ти се радваш?! Мислех, че си умряла. Фортът падна! Ти беше вътре! — изрече Айви през сълзи.

Заради свързаните умове емоцията й наподобяваше трус. Миранда трябваше да напрегне сили, за да поддържа връзката.

— Чуй ме, Айви, искам да знаеш, че скоро ще бъда отново сред вас. Кажи на другите. И бъди внимателна — рече тя.

— Ще го сторя, Миранда — отвърна Айви. Нов изблик, този път на радост, прекъсна единението.

Девойката бавно позволи на концентрацията си да изчезне. Воят на ледената стихия се върна в ушите й. Дийкън я задържа още миг, след което сведе кристала си.

— Забележително — отбеляза момичето. — Така ли ме търсеше?

— Във всеки един момент. Заради проклетата планина се изискваха значително по-големи усилия, но успях да те намеря, така че си заслужаваше — рече той, взирайки се в ръката, която бе държала нейната. Погледът му за кратко докосна очите й. — Знаех, че трябва да ти помогна. Каузата ти… от изключително значение е. Убедена ли си, че знаеш къде са останалите? Можем ли да ги достигнем скоро.