Читать «Битката при Верил» онлайн - страница 240

* * *

Последвалите дни бяха напрегнати. Продължавала поколения наред война не можеше да бъде приключена отведнъж. Но още преди новините да са достигнали фронта, сраженията бяха временно преустановени. Лишени от волята на повелителите си, близниците бяха спрели да се бият. Най-слабите от тях се разпаднаха на прах сред слаб изблик светлина. Други се строполиха на земята. Онези с някакво подобие на свободна воля захвърлиха оръжие и се оттеглиха. Тресорските сили би трябвало да пометат нищожните остатъци от Съглашенската армия, съставена от малкото човешки войници, останали на фронта. Иронично — нещото, което заплашваше да разруши Съглашението — и целия свят — бе удържало враговете.

Южните сили също разполагаха със свои магьосници. Те представляваха малка, но добре обучена — и най-важното, мъдра — част от армията. Страховитият интензитет на необяснимата сила, изригнала от сърцевината на вражеската територия, ги бе убедила, че на първо време е добре да проявяват предпазливост. Несъмнено враговете притежаваха значителна мощ, която трябваше да бъде внимателно проучена, преди да бъдат предприети враждебни действия. По времето, когато първите войници вече се приготвяха, за да се възползват от незащитения фронт, биваха издигани флагове с искания за преговори.

Дипломатите се срещнаха за пръв път от най-ранните дни на войната. Започнаха дискусии, но напредъкът бе бавен. Истината за петимата генерали и измяната им се разпространяваше бавно, а биваше възприемана още по-бавно. Голяма част от вината за продължилите сражения и липсата на преговори падна върху раменете на северния крал.

С времето и двете страни се споразумяха, правейки известни отстъпки. Крал Ердрик III бе свален от трона. Орис, която той стоически понесе. Тресорските владетели бяха категорични, че родът му никога не трябва да властва повече, както и че наследникът му не бива да бъде посочван от армията. За онези, които с очите си бяха видели освобождението на Северната столица — събитие, което за идните поколения щеше да бъде известно под наименованието Битката при Верил, списъкът на подходящите кандидати бе кратък. Короната бе предложена на двама. Един от тях прие.

* * *

Настъпи денят на коронацията. Същинското коронясване представляваше семпла, тържествена церемония, наблюдавана от оскъдна група кралски сановници и духовници. Сега предстоеше голямото празненство, честването на коронацията и традиционното представяне на владетеля. Във все още възстановяваната Северна столица бяха събрани представители на най-старите и заможни съглашенски семейства, а за пръв път за повече от век — и малка делегация от Тресор. Всички бяха насядали по масите на огромната зала за пиршества на замъка Верил. Елитът на кралството бе разположен най-близо до широкия подиум в края на помещението. Най-главните бяха настанени на централната маса. Всички бяха внимателно представени — появата на почетните гости бе очаквана с нетърпение.

За представянето бяха потърсили най-висшестоящия офицер. Толкова голяма част от силата на Съглашенската армия бе съсредоточена директно в ръцете на генералите, че поражението им бе опустошило цялата субординация. Само шепа индивиди бяха получили известна власт, повечето от които близници или изоставили поста си от страх да не бъдат обвинени редом с генералите. Накрая млад елф на име Кройдън Луминблейд се бе съгласил. Дребен полеви командир, но бързо издигал се в йерархията, понастоящем единственият оставащ член на армията, склонен да заема позиция, по-висока от лейтенант. Носеха се слухове, че майка му е била една от петимата генерали, но липсата на подробни военни досиета и мълчанието му относно темата оставяха това недоказано.