Читать «Битката при Верил» онлайн - страница 237

Острие разсече нематериалната му форма, внимателно подбраните и гравирани руни реагираха с неестествените енергии. Нямаше нищо за съсичане, а все пак мечът разсече. Багу извика и се строполи на земята. Лейн се изправи над него, допирайки върха на оръжието си в подобието на гръб. Въздухът около тях се завихри. Сияещ щит се издигна точно навреме, за да отрази нишка енергия, стрелнала се от стената.

— Спри! — примоли се глас, който примесваше собствения тон на Багу с накъсаните, ехтящи гласове на други. — Ако унищожиш мен, унищожаваш себе си!

Стената достигна купола магия и го заля по подобие на океан, поглъщащ камъче. Енергията на щита потръпна, но удържа, макар и с усилие.

— Ти ще унищожиш света ми — отвърна Лейн.

— Почакай! Твоят свят вече е изгубен! Стената не може да бъде спряна — мъчително изрече формата, а щитът се сви. — Присъедини се към мен! Мога да те отведа в някой от нашите светове. Ще управляваш кралство. Цяла екзистенциална плоскост! Мога да ти предоставя всичко, което желаеш! Смъртта не представлява проблем за нас! Мога да възстановя вида ти.

Лейн се поколеба. Някои от все още отекващите гласове възобновиха думите на прекъснатото от асасина заклинание. Малтропът заби оръжието си дълбоко. Всички гласове като един изреваха от болка. Щитът изчезна. Стената го заля.

Миранда, Айви и Етер внезапно усетиха как енергийната вълна достига връхната си точка. Последен бяс и силата започна да намалява. Още повече напрегнаха усилия. Страхът на Айви беснееше. Етер извличаше и прахосваше неизразими количества мана. Умът на Миранда бе съсредоточен изцяло върху заклинанието, притискащо стената. Гръмовният тропот на бягащите чудовища се усили неимоверно. Мин ги изтласкваше назад, покривайки с телата им цялото пространство между героините и стената.

Пулсиращите краища на бялата бариера заплашваха да ги обгърнат. Сиянието й гаснеше, ръбовете й се отдръпваха като завеса. Виещ вятър се втурна да замени енергията. Трите се замъчиха да удържат фокуса си. Всяка бе на път да се пречупи, но продължаваха да устояват. Още само няколко мига. Последният остатък от стената се приближи напред, на косъм от Мин. Само още миг…

Чернота.

Цяла вечност може да бе изминала във въпросната чернота. Трите свързани съзнания угаснаха като свещи с изчерпването на енергията. Воят и грохотът бяха заменени с оглушителна тишина. Ослепителното сияние бе заменено с гъст мрак, едната хаотична крайност мигновено заменена от другата. Напрегнатите до крайност души се отпуснаха. Единственият звук бе дългият, сърцераздирателен вой, който можеше да принадлежи само на Мин. Бе пропит с чиста тъга, но достигаше съвсем бегло до умовете им. Не разполагаха със силата или волята да мислят. Не им бе останало нищо. Ако това беше смъртта, то тя идваше като приятел.

Мин се издигна във въздуха. В побеснял изблик на гняв, драконът помиташе всяко чудовище, за което съществуваше дори и най-слабата вероятност да застраши приятелите й. Сетне очите й се насочиха към слабото сияние на уличните фенери в Северната столица. Полетя натам с натежало сърце и решителен ум. На света бе останало само едно създание, на което се доверяваше. Той умееше да прави много неща, които тя не разбираше. По подобие на Миранда, владееше магия. Подобно на самата нея, бе привързан към Миранда. Ако някой можеше да направи нещо, то това бе той. И щеше да го направи.