Читать «Битката при Верил» онлайн - страница 236

Още от самото начало бе подготвено решение, задържано до този момент заради заплахата, която криеше — но времето бе настъпило.

— Айви — изрекоха едновременно Етер и Миранда, подготвяйки се. — Отвори очи.

Малтропът го стори. Един-единствен образ изникна в ума й. Етер бе едва видима, съвършено прозрачна кристална снага, пречупваща ивица светлина. Миранда почти не се виждаше от ивиците мистична енергия, кръжащи около нея, докато заклинаваше. Точно пред Айви се издигаше необуздана колона гърчеща се енергия. По повърхността й проблясваха форми, които не бяха предназначени да бъдат съзирани. С периферното си зрение Избраната долови полусъзрени сблъсъци между Мин и създанията, с които се бе сражавала в долината. А в самия край на погледа й нямаше нищо… само масивна, цялостна бяла стена. Айви извърна глава, взирайки се удивено и ужасено.

Умът на бедното създание нямаше никакъв шанс.

Когато страхът я обзе, останалите трябваше да насочат част от умовете си към магия, която да увеличи силата им достатъчно, за да не се изтръгне мятащото се създание от ръцете им. Обгърналата я синя аура можеше да се мери със стената по ослепителност. Мистичният товар се насочи към нея. Душата й изразходваше струпаните резерви и поглъщаше акумулираните от тях, в отчаян опит на всяка цена да избяга от бушуващия наоколо хаос. Гласът й се извиси в страховит писък, който бе чут дори в далечната столица.

* * *

Хиляди от жителите на Северната столица потръпнаха от внезапния писък, отекнал, докато в ням потрес се взираха в приближаващата стена. Само от Дийкъновото лице не струеше краен ужас. Ликът му изразяваше удивление.

— Какво е това? — успя да изрече Кая, когато придоби дар слово.

— Това… е краят — отвърна Дийкън.

* * *

Лейн се понесе към стената. Въздухът около него затрептя. Бе жив, почти притежавайки собствен ум. Магьосниците биваха обучавани да усещат подобни неща, но сега такова нещо не се наложи. Изкривяванията бяха истински. Реалността се извърташе и разтягаше, пържейки се в мистичната жега на намиращата се на един хвърлей стена енергия. Игнорира я, заедно с всеки инстинкт, вложен в съзнанието му — с изключение на един. Очите му бяха потънали в агония, спирайки се върху черната форма пред стената. Каквато и да беше, нямаше подробности, създавайки впечатлението за смътночовешка празнота, изрязана от вселената. Бе неразпознаваема, а същевременно не можеше да бъде сбъркана.

Багу.

Нямаше и следа от човешката форма, която бе конструирал при появата си в този свят. Оставаше само черната като полунощ същина, която я бе изпълвала — истинската му същност. Подобия на ръце се издигнаха напред, извивайки нещо като пръсти в тайнствени позиции. Идващ отникъде глас изричаше срички, които не се отронваха от никакви устни. Ако плъзналата наоколо поквара имаше очи, то те бяха насочени към кръга героини, видими като лъч светлина върху следващия връх. Генералът почти бе приключил заклинание, което щеше да разруши кръга — и Избраните с него.