Читать «Паяжината» онлайн - страница 9

Погледна часовника си. Беше дванадесет и петнадесет и навярно концертът вече бе започнал. Като дете, настояващо за внимание, Сам затропа с крака по бетонната площадка в израз на негодуванието си заради неточността на своя приятел. Най-сетне приглушен говор в сградата й подсказа, че обсъждането е приключило и участниците са излезли от залата. Появи се обичайната компания: полицаи, журналисти, юридически и медицински лица. Изведнъж тихите гласове замлъкнаха и зазвуча отчаян плач. Ридания на жена отекнаха в мраморния коридор и високите тавани на залите, преди да достигнат до улицата и студеният декемврийски вятър да ги понесе надалеч. За Сам подобни изблици, породени от скръб, бяха нещо познато, но човек никога не можеше да свикне с тях.

През големите дъбови врати на съда излезе двойка на средна възраст. Трети човек се опитваше да ги утеши. Сам позна Джон Гордън, доста способен адвокат, с когото няколко пъти бе кръстосвала шпага и невинаги бе побеждавала. Изведнъж изпита съчувствие към Тревър. Гордън продължи да шепне нещо на двойката още няколко мига, преди леко да стисне ръцете им и да се оттегли. Когато останаха насаме, мъжът се обърна с лице към съпругата си и я прегърна. Тя свенливо отпусна глава на рамото му и избухна в неудържим плач. Сам бе поразена от измъченото изражение на мъжа. Изглеждаше уморен и под очите му имаше големи тъмни кръгове. Всяка бръчка на лицето му се бе врязала дълбоко и издаваше болка. Патоложката бе виждала хора, състарени за една нощ от душевно страдание, оставило физически отпечатък върху жертвите си. Предположи, че скърбящият непознат е на около четиридесет, макар и да изглеждаше с десет години по-възрастен. Откъсна поглед от тях, когато пристигна Тревър Стюърт.

— Ако си готова, да тръгваме. И без това вече сме закъснели.

Колежката му го изгледа гневно, раздразнена от саркастичния му тон. Когато се отправиха надолу по стълбите, погледна крадешком към двойката. Мъжът срещна погледа й и сякаш потърси върху лицето й отговори, които самата тя не знаеше. Смутена и объркана, Сам бързо извърна глава и пое към огромната катедрала, която внушително се издигаше над нея.

* * *

Концертът се оказа далеч по-интересен, отколкото бе очаквала. Източноанглийската филхармония не бе сред най-известните оркестри в страната, но музикантите бяха талантливи и с богат репертоар. Започнаха с Адажио за струнен оркестър от Барбър, което бе любимото произведение на Сам, и завършиха със симфонии номера 40 и 41 на Моцарт, които я успокоиха достатъчно, за да се наслади на предстоящия обяд.

Ресторантът бе впечатляващ за малък хотел като „Уайт Лем“. Предлагаха се първокласни специалитети, приготвени от един от най-добрите готвачи в областта, а в десетте спални бе създадена романтична обстановка с големи легла с балдахини и разкошни бани. Сам бе водила Том тук два пъти по специален повод и дори той бе впечатлен от интериора.

Когато влязоха, бяха настанени на маса в далечния край на ресторанта. За щастие, бе близо до радиатора. Сам все още не бе успяла да се сгрее след дългото чакане пред съда и седенето на течение в старинната катедрала. Свали обувките си и прокара премръзналите си ходила по ребрата на радиатора.