Читать «Паяжината» онлайн - страница 7

Сам бе съгласна с него. Животът в селата нямаше да бъде същият без хора като Ерик Чембърс, които да го организират. Според нея най-ценното, което той притежаваше, бе градината му. Бе малка, но пълна с ярки цветове и опияняващи ухания. Сам я бе разгледала през лятото и бе поразена от красотата и разнообразието й. Ерик знаеше името на всяко цвете и дори помнеше кога и по какъв повод е засадено. Сякаш растенията отразяваха историята на живота му. Щедро й бе дал множество издънки, за да създаде красиво кътче и в своя двор.

— Майка ми е погребана ето там. — Ерик посочи към далечния край на гробището. — Най-обикновена плоча, без прочувствени слова и стихове за съжаление, но на приятно място, под бряста.

Сам кимна в знак на разбиране.

— А баща ти?

Ерик поклати глава.

— Нямам представа какво е станало с него. Стара история. Напусна ни, когато бях малък. Избяга с местно момиче и оттогава не съм виждал никого от двамата.

Тя го погледна със съчувствие.

— Съжалявам.

— А аз не. Според майка ми просто лош късмет. Не му беше за първи път, но в този случай очевидно е решил да не се връща с подвита опашка. Оцеляхме. — Смутено се покашля и смени темата. — Разбрах, че ще участваш в разследването за смъртта на Саймън Викърс.

Сам го изгледа учудено, озадачена за миг.

— Младежът, който загина на Хърдън Хил.

Най-сетне се досети за кого говори.

— Не аз, Тревър Стюърт ще извърши аутопсията.

Ерик изглеждаше изненадан да чуе това.

— Мислех, че ти си областният съдебен патолог.

— Всъщност единият от двамата. Другият е Тревър.

Ерик замислено кимна.

— Разбирам. Ужасна работа. Саймън посещаваше един от клубовете ми, беше умен младеж. Очакваше го добро бъдеще. Много жалко. Изненадах се, когато узнах фактите. Не изглеждаше от хлапаците, които се замесват в кражби на коли. Но явно човек никога не знае.

Сам тъжно поклати глава.

— Предполагам, че си прав.

— Знае ли се вече причината за смъртта?

Сам сви рамене. Не желаеше да обсъжда нещо, за което нямаше никакви сведения.

— Разглеждането на доклада ще бъде утре сутринта. Информацията ще излезе във вечерните вестници.

Ерик кимна, явно недоволен от отговора й. Отново се покашля.

— Навярно от множеството рани. Дано не се е мъчил.

Изведнъж застана неподвижно и за миг погледна звездите, преди да се върне на темата.

— Знаеш, че е бил мъртъв, преди колата да избухне.

Все още се опитваше да изкопчи информация и Сам не искаше да го разочарова, но отново отговори уклончиво.

— Предполагам, че почти не е усетил.

Ерик кимна, най-сетне задоволил любопитството си.

— Добре, добре. Значи трябва да помислим за близките му. Винаги живите страдат най-много. Мъртвият просто се е пренесъл в отвъдното, а тяхната скръб трае вечно.

Сам хвърли поглед към него, обезпокоена от очевидната сила на собствените му чувства.

— Вечно?

Мисълта за вечна скръб бе потискаща и тя се бе надявала мъката й скоро да отшуми. Но Ерик изглеждаше напълно убеден.

— Да. С течение на времето човек свиква да живее с нея, естествено, но не престава да тъгува и да си спомня. Навярно дори когато самият аз съм на смъртно легло, майка ми ще ми липсва. Няма да има кой да държи ръката ми, ако разбираш какво искам да кажа.