Читать «Паяжината» онлайн - страница 5

Сам бе видяла повече мъртъвци, отколкото човек може да си представи, и знаеше колко безмилостна е понякога смъртта. Без да подбира или прощава, тя отнемаше всичко и след него оставаше празнота. Макар и да бе убедена, че може по чертите на лицето да преценява какъв е бил приживе характерът на човека, Сам отдавна бе осъзнала, че същността на една личност напуска тялото й след смъртта. Тази същност, наречена душа, която определя индивидуалността, се разсейваше като утринна омара при изгрев-слънце през юли. Сам вече не бе така убедена, че животът свършва, когато тялото престане да функционира. Все повече й се струваше, че може би смъртта е само стъпка към друго ниво на съзнателност.

Хористите бързо се разпръснаха и се отправиха към домовете си, нетърпеливи да се доберат до удобните си кресла и топлината на огъня в камините. През пролетта и лятото винаги оставаха да си побъбрят или се отбиваха в близката кръчма за по няколко питиета. За Сам това бе приятна промяна след обичайните незначителни реплики и клюки в болницата. Преподобният Андрюс застана на прага пред камерата на Едмънд Муър, за да благодари лично на всеки хорист за присъствието му в тази мразовита вечер. Когато Сам най-сетне стигна до него, усмивката му стана по-широка.

— Браво, Сам. Убеди ли се, че вярата ми в теб не е безпочвена?

Сам учтиво се усмихна в отговор.

— Дано не се простудя до неделната служба.

Андрюс кимна.

— Бог ще се погрижи да бъдем във форма.

Тя замислено му се усмихна и се отправи към изхода на църквата. Пое надясно по чакълената пътека към задния двор и скоро се озова до гроба на майка си. Коленичи до малката мраморна плоча, прокара пръсти по издълбаните букви на името и потъна в размисъл. Коледа бе любимият празник на родителите й и повечето й спомени от детството бяха свързани с този свят ден. Ако паметта за миналите събития бе мерило за живота на един човек, би казала, че е живяла щастливо, за което и двамата й родители имаха огромна заслуга. Гневът, който дълги години бе изпитвала към майка си, най-сетне бе изчезнал със смъртта й. Едва тогава Сам за първи път бе обзета от състрадание и разкаяние. Струваше й се важно да се наплаче, сякаш за да прогони мрачен демон от душата си и най-сетне да заживее в мир с паметта на майка си. Сега я завладя друг гняв, породен от усещане за пустота и пропилени години. Знаеше, че човешкото битие е твърде кратко и не бива да храни горчиви чувства. Съжали, че вместо да прекара по-голяма част от живота си в гняв, не се бе опитала да бъде по-снизходителна. Сега, както повечето осиротели деца, бе самотна и тъжна. Изведнъж завидя на сестра си за близостта й с майка им. Сам не се бе чувствала близка с никого, освен с баща си и може би с Том Адамс, но дори отношенията с тях й бяха донесли огорчение. Винаги бе твърде заета да си проправя път в света и не им посвещаваше достатъчно време. Сега се питаше дали не е твърде късно. Присъствието на Уин и племенника й Рики в нейния дом донякъде й носеше утеха. Сякаш изкупваше вината си, че с години ги бе пренебрегвала. Макар и да знаеше, че това няма да я освободи от угризенията, бе твърдо решена да остане близка поне с тях. За миг си представи своя надгробен надпис. „Тук почива Сам Райън, единствената стара мома в енорията.“