Читать «Паяжината» онлайн - страница 3

— Хей, чувате ли ме? Можете ли да излезете?

Но пращенето и свистенето на горящата кола заглуши гласа му. Джак напрегна зрението си, но не долови никакво движение в мрака. Ако там имаше някой, със сигурност бе мъртъв. Внуши си, че силуетът е бил илюзия, създадена от странните сенки, които пълзяха през гората като черни пръсти край бушуващия огън.

Въпреки пламъците Джак отново тръгна към колата, с ръка пред лицето си, но докато се приближаваше, внезапно усети необяснима опасност. Инстинктът го накара да спре. Отдавна бе свикнал да се доверява на инстинктите си и рядко ги пренебрегваше. Смутен от това чувство, продължи вяло да оглежда района във всички посоки и да напряга слух за необичайни звуци. Нямаше нищо и все пак му се струваше, че във въздуха витае зло. Ловецът се бе превърнал в плячка и въпреки студа от всяка пора на лицето му бликаше пот, която се стичаше по страните му като сълзи. Едрата фигура на Джак Фолкънър бързо се обърна и побягна слепешком обратно през гората, стъпквайки всичко по пътя си, все по-далеч от невидимата страховита сила.

Първа глава

Гласовете на хористите от църквата „Света Дева Мария“ се носеха към ронещите се стени, както тези на хиляди богомолци преди тях. Псалмите и химните им се сливаха с античната символика на сградата и ехото на прочувствените им възхвали заглъхваше. Когато диригентът вдигна дървената си палка и даде знак на старателните си ученици да задържат на последния тон, гласът на Сам най-сетне зазвуча с пълна сила. След това, спокойно, както миг по-рано, диригентът сниши палката, което бе знак за край, вдигна поглед и се усмихна на любопитните им лица.

— Мисля, че сме готови, дами и господа. Постигнахме това, което желаех. Поздравления.

Угрижените изражения на неколцина хористи изчезнаха и на тяхно място се появиха усмивки. Сред малкия, но амбициозен певчески състав се понесе радостен шепот. Макар и да бяха скромен църковен хор, те се отнасяха сериозно към музиката си.

Силно ръкопляскане от задните пейки издаде, че преподобният Андрюс е чул изпълнението им и явно е доволен. Питър Андрюс бе енорийски свещеник на Сауърби едва от година, но вече си бе завоювал достойно място. Бе млад, кипящ от енергия и изпълнен с желание да бъде едновременно навсякъде — да събира дарения, да урежда постановки на пиеси и да присъства на местни събирания, а полагаше усилия и да възстанови клуба на младите майки. Въпреки младостта си вече бе натрупал опит като духовно лице във военните сили и бе служил в Залива, както и в няколко квартални църкви в големи градове, където ежедневието му бе далеч по-напрегнато, отколкото в Сауърби. Идеята за възраждането на църковния хор бе негова и въпреки колебливото начало броят на участниците постепенно бе нараснал до дванадесет-петнадесет ентусиазирани хористи. Той бе убедил Сам да се включи и дори й бе уредил доста изнервящо прослушване. Макар гласът й да нямаше голям диапазон, свещеникът бе съдействал за приемането й и я бе уверил, че с практика ще повиши потенциала си.