Читать «Паяжината» онлайн - страница 21

Преди време Доминик се бе питал дали не е влюбен в него. Дълго размишляваше за това, преди да заспи. Понякога дори надничаше под завивките, за да види дали се възбужда при мисълта за приятеля си. Накрая стигна до заключението, че може би наистина изпитва обич към него, но не и физическо влечение. Приятелството им бе нещо далеч по-висше от физическа връзка с всичките й проблеми и дребнави прояви на ревност. Освен емоционалната привързаност, двамата имаха и сходни интереси. Сливаха умовете си в едно цяло, което неуморно бродеше из Мрежата. Бяха създали свой език, за да разменят съобщения без страх, че някой друг ще ги дешифрира.

Единственият въпрос, който се въртеше в съзнанието на Доминик, бе: „Защо?“. Защо го бе направил Саймън? Какво се бе опитал да докаже? Колкото и усилия да полагаше, не можеше да проумее това. Струваше му се пълно безумие. Нямаше представа какво ще прави без Саймън. Никога по-рано не бе изживявал подобна загуба и не знаеше как да преодолее мъчителните чувства. Заедно бяха кроили планове за бъдещето и трябваше да бъде свършена още много работа, но с кого щеше да сподели всичко това сега? Какъв щеше да бъде животът му без Саймън? Дали изобщо можеше да живее без него? Веднъж му бе хрумнала мисълта за самоубийство, но бе твърде страхлив, за да се реши на подобна стъпка. Освен това, макар и тежък, животът бе ценен. Най-сетне реши, че трябва изцяло да посвети усилията си на паметта на Саймън и да накара хората винаги да си спомнят за него и гениалния му ум. Седна на бюрото си и включи компютъра. Крайно време бе да се залови с нещо, което досега бе отлагал. Бе решил да изчака да мине погребението на Саймън, но кой знае защо, то бе отложено за неопределена дата. Това забавяне го бе принудило да разгласи в Мрежата за случилото се и всички техни приятели, познати и непознати да включат името на Саймън в личния си мемориал.