Читать «Паяжината» онлайн - страница 145

В първия момент сякаш номерът не говореше нищо на Сам. Не бе сигурна дали да вярва на ушите си, а и не искаше да повярва.

— Сигурен ли си за адреса?

— Да, напълно. Защо?

— Това е моят адрес.

Сам рязко спря колата в двора пред къщата, при което спирачките изскърцаха и към белосаната стена се разхвърчаха ситни камъчета. След кратко ровене в чантата откри ключа за входната врата и се втурна към задната част на къщата. Нахълта в кухнята и се изправи пред слисаната си сестра.

— Къде е Рики?

За миг Уин бе смаяна от това влизане с гръм и трясък и едва успя да промълви:

— Излезе с колелото.

— Преди колко време?

— Преди два часа. Когато се прибрах, тъкмо тръгваше. Извиках след него, но нали знаеш какъв е, престори се, че не чува.

— Носеше ли нещо?

— Само старата си скаутска раница, един господ знае защо. Не я бе използвал от години.

— Изглеждаше ли пълна?

— Всъщност не забелязах. Сам, защо е всичко това? Изнервяш ме.

Без да отговори, сестра й се обърна и се запъти през градината към бараката. Вратата бе широко отворена, което не бе обичайно. Когато стигна до постройката, запали лампата и внимателно огледа вътре. На една страна бе захвърлена голяма картонена кутия, която бе използвала за съхранение на луковици. Тя приклекна и я повдигна. На дъното имаше само черен компютърен кабел, който вероятно бе единственото нещо, останало от оборудването, което Рики бе крил тук. На вратата внезапно се появи Уин.

— Сам, би ли ми обяснила какво става тук, по дяволите?

Сам се изправи, все още стискайки в ръка кабела, който бе намерила в кутията, и се обърна с лице към сестра си.

— Мисля, че Рики може да има сериозни неприятности.

Уин изглеждаше объркана.

— С полицията ли?

— Бих искала да е само с полицията. Боя се, че е много по-лошо от това.

Уин поклати глава.

— Започваш да ме плашиш, Сам, какво става, за бога?

— Бил е замесен със Саймън Викърс и Доминик Пар.

— Двете момчета, които бяха убити?

Сам кимна.

— Да.

— И ти мислиш, че Рики може да е следващият, нали?

Макар и да знаеше, че би трябвало да пощади сестра си, не виждаше причина да лъже.

— Ако не го открием бързо, да.

Очите на Уин се насълзиха.

— Какво ще правим, Сам, какво ще правим?

Сестра й я прегърна и силно я притисна.

— Ще се обадя на Том. Той ще го открие, сигурна съм.

Инспектор Адамс успя да стигне до къщата за по-малко от час. Дойде сам, за пръв път без хората си, дори без Чоки Уайт, който го следваше като сянка. Уин отвори вратата и го придружи до кабинета на Сам. За миг бе успяла да се поуспокои, въпреки че очите й все още бяха зачервени. Том седна срещу нея и се наведе напред. Лицето му имаше напрегнат израз.

— Появи ли се вече?

Сам поклати глава.

— Не, за съжаление.

— От колко време го няма?

— От няколко часа.

— Не е много дълго за един тийнейджър.

— Взел е със себе си цялото компютърно оборудване.

— Това, което ти не можа да откриеш по Коледа?

Тя кимна.

— Било е скрито в бараката. Никога не би ми хрумнало да погледна там.