Читать «Паяжината» онлайн - страница 13

Сам вдигна поглед към нощното небе и вниманието й бе привлечено от малка светеща точка. В първия миг я взе за падаща звезда, но по-късно осъзна, че е един от множеството сателити, които кръжаха в горните слоеве на атмосферата. След няколко мига мислите й се върнаха на Земята и тя отвори вратата на оранжерията. Там съхраняваше младите растения, които Ерик й бе дал преди няколко месеца. Беше се надявала да ги засади, преди да настъпи зимата, но не бе намерила време. При тази температура навярно така бе по-добре за тях, иначе почти със сигурност биха загинали.

Сам влезе, бързо затвори вратата след себе си и включи малката електрическа крушка. Щом заструи светлина, огледа рафтовете с разсад и отчаяно се опита да си спомни къде е сложила издънките на Ерик. От доста време не ги бе поглеждала и си представи колко неловко би се почувствала, ако Ерик наминеше и видеше, че скъпоценните му растения са загинали.

Запристъпва покрай рафтовете и най-сетне ги откри в средата на оранжерията — зелени и жизнени. Бяха пораснали с няколко сантиметра. С въздишка на облекчение тя приклекна да разгледа цветовете на амарилис беладона „Хадор“, които пазеше в отопляваната оранжерия. Това великолепно растение бе продължило да цъфти необичайно дълго и да я дарява с красотата на уханните си бели цветове. Вдъхна дълбоко, готова да се наслади на характерния му аромат. В този миг забеляза нещо необичайно. Добре познаваше мириса на амарилис и макар и да го долови, той не й се стори толкова силен, колкото бе очаквала. Задържа цветето още по близо до носа си и отново въздъхна. Ароматът отново бе по-слаб от обикновено. Може би просто цветето бе започнало да увяхва и уханието му постепенно изчезваше. Сам се изправи, излезе навън и се приближи към великолепна разцъфнала махония „Черити“, чийто мирис бе натрапчив. Притегли една клонка към себе си и вдъхна. Усети познатия аромат, но не така остър, както би трябвало да бъде. Сякаш някой й удари плесница. Почувства световъртеж и по страните й потекоха сълзи. Дишайки дълбоко, се опита да възвърне самообладанието си. Най-големият й страх се сбъдваше. Не бе съвсем неочаквано, защото от известно време не усещаше и други миризми и дори вкусове с обичайната острота. Досега съзнанието й просто бе отказвало да приеме неизбежното. Винаги си бе внушавала, че причината е настинка или сенна хрема. Но най-сетне трябваше да проумее истината, безполезно бе да я отрича. Губеше най-ценното си сетиво и едва ли някой би могъл да стори нещо, за да спре това.

Сам се върна на заснежената пътека, огледа любимата си градина и се запита дали ще продължи да се чувства така свързана с нея. Сякаш бе виждащ човек, внезапно започнал да ослепява. Дали би могла да запамети уханията така, както хората запазват спомен за цветовете? Малко по-спокойна, се опита да помисли трезво за това, което се случва с нея. Първо, трябваше да разбере доколко са увредени сетивата й и колко време ще измине, докато напълно загуби обоняние. Реши да се обади на Едуард Крос в отделение „Уши, нос, гърло“ на „Парк Хоспитъл“ и да си уговори час за спешен преглед. Дълбоко в сърцето си не искаше да знае, но така поне щеше да има известна представа колко й остава и да планира стратегии за бъдещето, макар и да не й хрумваше друго решение, освен да се откаже от професията си.