Читать «Паяжината» онлайн - страница 12

— Внимавай да не загубиш пръстените.

Тя поклати глава и широко се усмихна.

— Няма, обещавам.

Когато Сам потегли към дома си, бе завалял сняг. Леденият вятър понасяше ситните снежинки ту в една, ту в друга посока, сякаш се чудеше накъде да задуха. Полепваха по предното стъкло на колата й за миг, преди да се плъзнат надолу и чистачките да ги отстранят. Докато се отдалечаваше от малкия площад, тя хвърли поглед назад към катедралата. От изток бяха дошли сиви облаци, които заплашително надвисваха над огромното здание. Храмът ясно се открояваше на фона на тъмното заснежено небе. Сам не обичаше снега; краката й премръзваха от него и цялата затреперваше. Коледните картички й доставяха радост, но те бяха единственото приятно нещо през зимния сезон. Все пак гледката бе красива. Всичко, от мръсните улици до калното поле, бе скрито под свежа бяла пелена. Когато сви от главната улица по неасфалтираната алея към дома си, вече валеше на парцали и натрупваше все по-бързо.

Сам бе доволна, че фермерът, чиято собственост бе земята, върху която бе построена къщата й, най-сетне бе решил да заравни алеята и да запълни множеството дупки, които от ден на ден й се струваха все повече. Не съжаляваше, че бе сменила шикозната си кола с рейндж ровъра, който караше сега. Тревър бе убеден, че това е поредният й моден аксесоар, но грешеше. Имайки предвид променливото време в областта и затънтените места, които се налагаше да посещава, Сам смяташе джипа си за незаменим.

Въпреки че Тревър и предстоящата му женитба не излизаха от мислите й, те не бяха единственото, което я тревожеше. Необяснимо защо, не можеше да забрави изражението на опечаления баща пред съдебната сграда. Отчаянието и безнадеждността в очите му не преставаха да я терзаят. Самата тя бе преживяла доста трагедии, професионални и лични, и вече притежаваше достатъчно твърдост, за да преодолее всичко. Но бащата на загиналото момче я бе накарал да осъзнае, че не може да бъде безразлична към чуждото страдание.

Най-сетне се озова на пътеката пред къщата си и чакълът изхрущя под гумите. Заключи джипа, вдигна качулката на палтото си и понечи да тръгне към входната врата, но размисли. Реши да отскочи до задния двор и да нагледа издънките на Ерик.

През зимата градината бе пуста и неприветлива. Бе необходима още доста подготовка за пролетта и лятото. С настъпването на зимата много от ободряващите ухания, които я избавяха от параноята, бяха изчезнали. Сега безпокойството й граничеше с паника, а не можеше да се наслади на ежедневната доза аромати сред лехите. Много от колегите й, включително и Тревър, вече бяха загубили обонянието си, а заедно с него бяха отслабнали и вкусовите им усещания. Сам не можеше да си представи как понасят това. Причината за увреждането не бе вонята на труповете, както предполагаха мнозина. Макар и неприятна, тя бе естествена и не по-вредна от тази на оборския тор, който се бе напластил с годините в градината й. Проклетите химикали, с които работеха патолозите, умъртвяваха нервните им окончания. Това бе бавен и неусетен процес, който протичаше без болка, но причиняваше дългогодишно страдание.