Читать «Кръвно отмъщение» онлайн - страница 13

— Ами да, така си беше — заусмихва се тя. — Имам, вика, страшни марки…

— С такси ли дойдохте?

— Хванахме частно. Искаше да минем да вземем шампанско, но аз и без това вече се бях намотала. Нали разбирате, пиян хич не можеш да разглеждаш марки.

Тя се усмихна вече съвсем лекомислено и очи те й заблестяха.

— Влязохте във входа — Прекъснах я аз. — И после?

— Ами вървяхме си, приказвахме си глупости… Той разправяше някакъв виц, смееше се. И изведнъж — „дан“! Едва не припаднах.

— Какво „данн“? — попитах с недоумение. — Никакво „данн“ не е имало! Никой от съседите не е чул изстрел!

— Не знам — нервно отвърна Люся. — Според мен там гърмяха дълго… Може Ашот да е извикал нещо или някаква кофа да е паднала.

Спомних си намерената от Грязнов кофа и си помислих, че Марго може би не е сбъркала.

— Видя ли го как пада?

— Естествено, падайки, той ме бутна към стената! Врязах се с глава в парното, нищо не съобразявам. Гледам, главата му цялата червена, вместо лице някаква каша… Исках да извикам, а гърлото ми се свива, не мога даже да прошепна. Тоя тип мина спокойно покрай мен и си тръгна. Даже не ме погледна. Може би е добре, че не ме погледна, а?

— Сега си спомни — казах аз. — Как изглеждаше?

Тя се опита да се съсредоточи за момент, разбирайки цялата важност на показанията си. Отново запали цигара, почеса се по носа и се намръщи.

— Среден на ръст — започна тя накрая. — Облечен в черно, но със светли обувки. Не гледах специално, но сега като си помисля, май беше по маратонки. Черна плетена шапка на главата, но лицето му беше открито. Видях го отстрани, но успях да забележа това-онова. Удължена физиономия, пълни устни, прав нос. Не е красавец, но е симпатичен.

— Утре ще трябва да поработиш над фоторобота — казах аз. — Знаеш ли, това е едно такова…

— Знам — каза тя и аз й повярвах — наистина знае.

— Цвят на косата?

— Кестеняв. Може би даже рус, там не беше кой знае колко светло. Но беше як тип, широкоплещест, мощен…

— Ако го видиш, ще го познаеш ли? — попитах аз.

— Да не съм глупачка? — направи тя гримаса. — Естествено, че няма да го позная! Той си има своя работа, аз си имам моя. Няма никакъв смисъл да ни се пресичат пътищата.

— Но все пак ни даваш белезите му — забелязах с усмивка. — Не те е страх.

— Че какво да правя! — почти възкликна Люся. — Още утре ще ме приберете за двайсет и четири часа заради тези проклети марки, дяволите да ги вземат! А как да си изкарвам хляба, а?

Гледах това шестнайсетгодишно момиче, избягало от родната си провинция преди две-три години и оттогава живеещо в огромния равнодушен град, и не знаех какво да й кажа. Че ще свърши зле? Та тя го знае по-добре от мен и от това сън не я лови. Че ще си съсипе живота? Нали животът, от който е избягала в столицата, малко се е различавал от този на хотелска проститутка, само дето не са й плащали.

— Накъде си сега? — попитах изведнъж.

Тя ме погледна удивено и схващайки въпроса ми посвоему, се усмихна.

— Някакви предложения, господин следовател? Работният ми ден още не е свършил, може да успея да огледам още няколко колекции. Може би и у вас ще се намери нещо?