Читать «Кръвно отмъщение» онлайн - страница 14

Тя си дръпна от цигарата и пусна струйка дим. Сега, в образа на курва, вече не предизвикваше у мен съчувствие, но разбирах, че за нея този образ е не повече от работен костюм.

— Ще те закарат с кола — казах аз. — Даде ни важна информация, а това трябва да се поощрява. Така че накъде си, към „Космос“ ли?

Тя въздъхна тъжно, като възрастна, и отвърна уморено:

— Какъв ти „Космос“, господин следовател? Вкъщи, в Чертаново, къде другаде.

— Утре към единайсет пак тук, на „Петровка“ — напомних й аз. — Много е важно.

— Тогава по-бързо ме закарайте — каза Люся. — Обикновено спя до обяд, да не ви проспя фоторобота.

Помолих помощник-дежурния в криминалната да я изпрати до колата и се сбогувахме с проститутката Люся. Поне вече можех да се похваля при случай с близкото си познанство с тези кръгове.

4.

Когато Нина се върна вкъщи късно през нощта, Аня спеше в леглото й, свита на кълбо като малко коте. Нина свали коженото си яке със специални подплънки, с които приличаше на мъж, смъкна дънките, широки и безформени, захвърли маратонките. Въпреки късния час тя напълни ваната и се потопи в нея с чувство на дълбоко облекчение. Това, което се беше случило съвсем неотдавна на Шмитовски проезд, вече не я вълнуваше, тази работа бе свършена и трябваше да се мисли за бъдещето.

В банята кой знае защо винаги си спомняше децата си — Васечка и кръглоликият Серьожик. Те винаги пляскаха радостно във ваната, разплисквайки наоколо вода, пищяха от възторг и спореха за реда на миене на главите. Тези спомени никога не й навяваха тъга, напротив — това беше щастието на предишния й живот и да се върне към него в мислите си, бе даже приятно. Страшно беше да си спомня за последвалия кошмар — гибелта на семейството й — и Нина изпитваше само глуха скръб. Тази нощ можеше да си позволи да се отдаде на спомени, защото делото на живота й се придвижи с още една стъпка.

Тя се измъкна от ваната, влезе в стаята, взе от поличката стар фотоалбум и отиде в кухнята. Сложи чайника на котлона, седна на масата и отвори албума. Понякога се хващаше, че беседите й с фотографиите спокойно могат да изглеждат отстрани като тиха лудост, но тази мисъл само я развеселяваше, не я притесняваше. Беше уверена, че в главата й всичко е наред, и знаеше, че хората с болна психика не са способни да понесат всичко, което бе понесла тя.

— Коля, пак го направих — каза тя, разглеждайки снимката на мъжа си.

На снимката той беше млад лейтенант и жизнерадостно се усмихваше към обектива. Тогава бе само на двайсет и две и макар че вече се познаваха, до сватбата оставаше още около година.

— Трябва да си го познавал — продължи Нина. — Това е Маркарян, беше заместник на Резник. Разбира се, ти знаеш за него повече от мен, но и аз успях да науча това-онова. Връщаше се от ресторанта с приятелка, момиченце на петнайсет години. Тя така глупаво се кискаше, докато се качваха по стълбището… Нищо не казах, просто стрелях в челото му и си тръгнах. Момичето се опита да вика, но от страх й секна гласът. Сигурно си мислеше, че ще премахна свидетеля.