Читать «Черното слънце» онлайн - страница 8

Гласът му беше тънък и подигравателен. Произнесе последната дума бавно и натъртено. Травис поклати глава, усещаше по тона му, че няма да успее да вразуми тези хора. Очите му все пак блеснаха от обидата.

Непознатият — очевидно не очакваше отговор — ритна стола под Ал. Пазачът увисна във въздуха. Металната жица се опъна от тежестта на тялото му и прекърши врата му.

Няколко секунди краката му ожесточено блъскаха невидима стена, потрепнаха и накрая се изпружиха неподвижно.

4.

Кларкънуел, Лондон

3-ти януари — 17:02

Писалището беше френско, от 1890 година, направено от солиден махагон и богато украсено с лозници и митологични същества. Отляво имаше четири чекмеджета, а отдясно шкафче. И двете се отваряха с изработени като лъвове железни дръжки. Лакираният плот се крепеше на женски и мъжки фигури — атланти и кариатиди.

Бюрото безспорно беше красиво, но истинската причина, поради която Том и Арчи го бяха купили, беше, че е еднакво от двете страни, символична демонстрация за равенството между двамата. Понякога Кърк имаше чувството, че са адвокати от роман на Дикенс, но писалището олицетворяваше новия му живот — почтено партньорство, съобразено със законите.

Обикновено беше очевидно коя е половината на Том и коя — на Арчи. Кърк разчистваше всичко, когато не работеше, докато Арчи оставяше на своята страна с месеци да се трупат книжа, преди да предприеме вяло и нерешително усилие да възстанови някакво подобие на ред. Том обаче се беше възползвал от отсъствието му и беше почистил работното му място — изхвърли почти всичко в кошчето, а останалото натъпка в едно от вече препълнените чекмеджета.

В момента писалището беше чисто и повърхността му блестеше. Отгоре имаше само „Лъндън Таймс“, прегънат на четири пред Кърк така, че да се вижда само кръстословицата.

В момента той гризеше химикалката и плюеше парченцата, преди да ги е глътнал. Челото му беше намръщено съсредоточено. За свое разочарование, Том все още не беше попълнил нито една дума. Колкото повече се напрягаше, толкова повече думите сякаш плуваха на страницата и той вече започваше да се съмнява, че обясненията са на английски. Почукването на вратата на кабинета дойде като желано облекчение.

— Да?

Вратата се отвори и в стаята влезе висока стройна жена с дълги руси разпуснати коси. Носеше куп вестници. Лицето й притежаваше нещо от класическата, изваяна като от скулптор красота на кинозвезда от петдесетте години на двайсети век. Устните й бяха сочни, а очите — сини и привлекателни.

— Здравей, Доминик — каза Том. — Видя ли нещо хубаво?

Преди да отговори, тя се наведе и го целуна по двете бузи. Косите й погалиха лицето му.

— Два съда от порфир от времето на Луи XV и позлатени вази с две дръжки.

Английският й беше отличен, продукт на международната гимназия в Лозана, макар и с лек френски акцент.

— Направени от Енемонд Александър Петито през 1760 година. — Том кимна с интерес. — Да, и аз ги видях в каталога. Какво ще кажеш?

— Мисля, че два милиона е доста за две копия от деветнадесети век, направени за тогавашния туристически пазар в Париж. — Доминик сви рамене. Струват най-много двадесет хиляди.