Читать «Монетата» онлайн - страница 11

Том знаеше, че повече не може да отлага телефонното обаждане. Не беше установявал връзка вече от три седмици. Но щеше ли да прояви разбиране Арчи? Щеше ли да му повярва? Усмивката внезапно изчезна от лицето му и той захвърли маската.

Извади телефона от задния си джоб и набра номера. Пронизителните тонове в ухото му надмогнаха приглушения тътен на уличното движение. Отсреща вдигнаха почти веднага, но никой не каза нищо. Том се прокашля, после заговори — бавно и насилено спокойно. Американският му акцент беше по-ясно изразен от обикновено, както често ставаше, когато беше ядосан.

— Арчи, обажда се Феликс.

Феликс беше името, с което се нарече преди години, когато влезе в играта. Отдавна бе свикнал с него.

— Къде се изгуби, по дяволите?

— Забавих се — отвърна Том.

— Забави се? Помислих, че са те арестували.

Арчи беше най-добрият търговец на крадени вещи в бизнеса. Кърк често се питаше дали и неговото име е измислено, щит, зад който да се крие. Накрая неизменно стигаше до извода, че вероятно не е така. Името някак му подхождаше.

— Не. Просто се забавих.

— Агресивност ли долавям? — За пръв път гласът на Арчи прозвуча искрено загрижено.

— Не. Но повече няма да ходя в Щатите. Казах ти, че е рисковано да работя там. Знам, че съм последният човек, когото очакват да видят, но някой ден може да им провърви.

— Как мина?

— Почти както го планирахме. Но изникнаха още неща и се притесних, че ще има допълнителни мерки за сигурност. Ето защо протаках три седмици, преди да вляза. За да съм сигурен. Справих се с детекторите за допир, комбинацията на сейфа беше лесна. Не беше трудно.

— Хубаво. Значи на същото място, нали?

— Там ли са вече нещата ми?

— А ти как мислиш? — обидено попита Арчи.

— Чудесно. Ще го донеса след няколко дни.

— Ще трябва обаче да се подготвиш за втората поръчка. Не си остави много време.

Последва мълчание и по линията се чуха смущения. Том потърка слепоочието си с лявата си ръка. Както предполагаше, Арчи нямаше да улесни нещата. Но той беше взел решение и нямаше намерение да отстъпва.

— Исках да поговорим за това.

— Да? — В тона на Арчи мигновено се прокрадна подозрителност.

— Няма да свърша другата работа.

— Какво?

— Чу ме. Отказвам се.

— Занасяш ли ме?

— Истината е, че приключвам с тези глупости. Не желая да го правя повече. Не мога. Съжалявам.

— Съжаляваш? — Думата отекна в ухото му. — Съжаляваш? Какво искаш да кажеш, по дяволите? Прецакваш ме, а после се извиняваш? Майтапиш ли се с мен? И аз съжалявам, слънчице. Но това не оправя нещата. Ти съжаляваш, а аз съм прецакан, защото до дванадесет дни трябва да занеса две яйца на Фаберже на Касий или съм мъртъв. Разбираш ли?

— Касий? — Том се изправи. Краката му потънаха в осеяния с боклуци под — същински плаващи пясъци. Гласът му се превърна в шепот. — Уговорката ни не беше такава. Ти каза, че яйцата са за някой си Виктор, руски клиент. Не си споменавал за Касий. Знаеш, че не работя за такива хора, особено за него. Каква е играта ти, по дяволите?

— Виж, когато поех задачата, и аз не знаех, че е за него. — Тонът на Арчи беше спокоен, дори успокояващ, но пък като че ли многократно беше репетирал думите си, съзнавайки как ще реагира Том. — Когато разбрах, беше късно. Бяхме се хванали на въдицата. Много добре знаеш, че не можеш да риташ срещу Касий.