Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 79

Над главата му се стрелна метеор, последван почти веднага от още един. На изток стрелата от светлина на една комета пресичаше небето. Нико вдиша, докато поемаше цялата тази картина, и се почувства умиротворен.

Спокойствието му обаче беше нарушено от внезапния кикот на Аш, който тихо се смееше сам край огъня.

Нико не му обърна внимание и реши, че се е напил дотолкова, че е загубил здравия си разум. Но старецът продължаваше да се кикоти.

— Какво те забавлява толкова? — попита Нико накрая, като заваляше думите.

Аш се тресеше напред-назад и се опитваше да се сдържи, но когато видя изражението на Нико, това само влоши нещата. Той посочи Нико с кратуната, опита се през смях да каже нещо, но не успя.

— Всичко е загубено! — изкрещя той, подигравателно имитирайки младежкия глас на Нико.

Нико се намръщи. Кръвта нахлу в лицето му. Последното нещо, което искаше да му припомнят, беше битката, мигът, когато почти беше рухнал. Искаше му се да погребе дълбоко този срам.

Той отвори уста да отвърне остро и да накара стареца да замълчи, но Аш го посочи, сякаш знаеше какво се готви да каже Нико, и това само го накара да се разсмее по-силно.

Може би беше заради огъня на Чийм или пък заради блясъка в очите на възрастния мъж, в който нямаше злоба или снизходителност, но Нико внезапно се зарази от веселието на Аш и видя нещата от смешната им страна, без да изпитва срам. Преди да се усети, и той вече се тресеше от смях като стария чуждоземец. И двамата виеха като безумци, докато по бузите им не се стекоха сълзи.

— Всичко е загубено! — извика Аш отново и те пак започнаха да реват от смях, хванали се за коремите, докато пламъците хвърляха светлини и сенки върху кикотещите им се лица, а звездите над главите им блестяха толкова близо, че можеха да ги докоснат с ръка.

— Всичко е загубено! — крещяха двамата в нощта.

Пустинята на ума

— Какво е това?

— Храст.

— Виждам, но какво му е толкова специалното?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами защо стоим тук и го зяпаме?

Двамата наистина просто стояха и гледаха един малък зелен храст до бълбукащ планински поток. Беше ранно утро и слънцето блестеше прекалено силно в очите им. Нико усещаше силна, пулсираща болка в главата си от предишната нощ.

— Някога преди виждал ли си такъв храст, Нико?

— Не съм сигурен.

— Тогава го погледни по-отблизо. Погледни плодовете му.

Нико ги погледна. Плодовете бяха малки, мазни и черни.

Бяха покрити със странни бели следи, които приличаха на черепчета.

— Не, не мисля, че съм го виждал.

— Не си. Из целия остров Чийм има само няколко такива храста. Донесени са тук от Занзахар, по целия път от Небесните острови.

Нико слушаше нетърпеливо. Тази сутрин му се повдигаше. Единственото, което искаше, бе да легне, да се свие и да не става до края на деня. Ако това беше усещането на сутринта след пиенето на огъня на Чийм, то той се заклеваше, че никога повече няма да пие от това противно нещо.