Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 78

— Ще ти кажа нещо, Нико, и ти не бива да го забравяш никога. — Дъхът му беше горещ, с мирис на подправки. — Отмъщението, момчето ми, отмъщението е цикъл, който е безкраен. Началото му е насилието и резултатът от него също е насилие. Между тях няма нищо друго, освен болка. Затова рьошуните не носим Клейма, за да защитим себе си. В действителност се надяваме винаги да сме възпираща сила и нищо повече. Знаем по-добре от повечето хора, че в този свят отмъщението не води до нищо добро. Това е просто професията ни, до която са ни отвели нашите пътища.

— Звучиш така, сякаш онова, което вършиш, е погрешно.

— Ние не гледаме на него като на нещо погрешно или правилно. Работата ни е неутрална от морална гледна точка и това е нещо, което ти трябва да разбереш, защото то е залегнало в сърцето на вярата на рьошуните. Така стоят нещата. Ние сме камъни по склона, задвижвани от движението на други камъни. Просто следваме естественото развитие на събитията. Но не бива никога да превръщаме работата си в нещо лично. Иначе ставаме нещо повече от задвижваща сила.

Ставаме част от самия цикъл. Ако ме убият по време на отмъщение, друг рьошун ще заеме мястото ми, а после друг и друг, докато накрая отмъщението не бъде извършено за доверителя и задълженията ни не бъдат изпълнени. И след това всичко приключва. Ние не носим Клеймо и не търсим отмъщение за нас самите. По този начин прекъсваме цикъла.

Старецът завърши обяснението си с продължителна глътка от кратуната. Избърса устата си и леко побутна Нико.

— Разбра ли?

Главата на Нико беше замаяна, и то не само от напитката. Мислите му бяха объркани. Кхосианците разбираха отмъщението. Усещаха го чак до мозъка на костите си инстинктивно, така както рибата знае да плува. Сагите им бяха изпълнени с кървави убийства и отмъщения и онези персонажи, които търсеха възмездие, винаги бяха героите в историята.

Нико кимна, макар че не се чувстваше много убеден.

— Добре. Тогава си научил най-ценния от всички уроци.

От огъня изхвръкна горящ въглен. Звукът накара Нико да подскочи. Той гледаше въглена между босите си крака, който светеше върху тревата и бавно започваше да посивява. Прие подадената му кратуна и отново отпи. Илюзорна или не, беше хубаво да усеща топлината във вътрешностите си. Подозираше, че е леко пиян, и реши, че в края на краищата това не е толкова ужасно. Всъщност се чувстваше развеселен, сякаш бремето, което усещаше върху плещите си, беше намаляло. Отново се облегна назад, за да погледа нощното небе.

Тук горе, високо в планините, звездите бяха ярки. Най-ярките блестяха толкова силно, че почти пулсираха. Когато Нико завъртя глава от ляво надясно, той проследи млечното движение на Великото колело по небесата. Когато погледна надолу от Колелото, вдясно от огъня видя двете си любими съзвездия — Господарката с ръка от звезди, които държаха звездите на счупеното й огледало, а до нея и над нея Големия глупак, Мъдреца на света, в чийто крака лежеше преданият му сурикат — четири малки мъждукания, разположени в зигзагообразна линия. Сурикатът беше единственият другар, останал му накрая, когато се бе отказал от небесния трон, за да се скита по света и да разпространява учението на Дао.