Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 80

— Става дума за паметта ми, Нико — каза Аш и се отпусна на колене пред храста.

Той откъсна два плода от един и същ клон и ги пусна в охлузената си кожена чаша. Нико го наблюдаваше и очакваше продължението. Старецът въздъхна и заговори:

— Когато за пръв път дойдохме на Чийм, за да основем нашия орден, направихме го, защото в тези планини вече се бяха установили много по-стари секти. Религиозни ордени на отдалечени места, където търсещите идваха, за да се оттеглят от света на хората. Малцина други хора живеят тук. Това е пустош, в която човек лесно може да се загуби.

Но това не беше достатъчно, за да скрием нашия орден. Страхувахме се, че ако някой рьошун бъде заловен, той може да издаде местонахождението на нашия манастир и да изложи всички ни на опасност. Затова нашите спомени за местоположението му бяха… променени. Погребани дълбоко. Пророкът в Сато знае похвати за това. — Аш започна да мачка внимателно и бавно плодовете с един отчупен клон. — С помощта на сока от тези плодове ще отключа спомените, които бяха скрити от мен. Така ще намеря пътя.

Аш се изплю в кожената чаша, след което я подаде на Нико да направи същото. Нико се намръщи. Въпреки това се наведе и се изплю вътре. Старецът разбърка още малко безформената каша.

— Ако не я приготвя както трябва — весело обясни той, — ще бъде фатално.

Той подкани с жест Нико да клекне до него. Нико се поколеба, като се чудеше в какво ли го забърква старецът сега. Въпреки това коленичи. Аш вдигна пръчката от чашата и я насочи към челото на Нико. Младият мъж се дръпна назад.

— Не мърдай, момче.

— Защо трябва аз да го взимам?

— За да не запомниш пътя.

Аш докосна с пръчката челото на Нико, като мънкаше нещо под носа си. Сложи от мазилото и на своята кожа.

— И сега какво? — попита Нико.

Старецът изми чашата си. Синьото петно върху челото му вече беше засъхнало и почервеняло.

— Успокой се. Не бързай. Става бавно.

Тогава Нико се отпусна. Всъщност той се сви на топка и бързо заспа.

Сънищата се появиха като катран, процеждащ се през земята. Те го обгърнаха бавно, но неумолимо, вмъкнаха се в порите му и си пробиха път нагоре към главата, докато съзнанието му също се разстла като катран.

Понякога в тези сънища той сякаш беше напълно буден. Наоколо цареше полумрак и учителят му го водеше, яздеха мулетата през посребрените гори, в които дори и бризът не предизвикваше никакво движение или звук. Небето над главите им беше сиво и размито и сякаш беше по-ниско от обичайното и почти заплашваше да ги смачка. По него се гонеха облаци, обагрени в синьо от две луни сестри, които се носеха в небето много по-високо и бързо, отколкото трябваше. Известно време Нико наблюдаваше луните зад облаците — едната бяла, а другата синя — и някаква част от времето затрептя през него, безкрайна, вечна и кръгла, и преди да успее да се осъзнае, облаците и луните бяха изчезнали и се появи дневна светлина, макар и съвсем слаба и бледа, а над нея все още беше надвиснала нощта. Преминаваха с мулетата през висока камениста долина. Аш с пълно гърло пееше нещо простичко на непознат език. Ехото отскачаше от скалистите склонове и се връщаше отново при тях и така създаваше хармония, каквато Нико никога досега не беше чувал.