Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 81

Поради някаква причина той плачеше край малък огън от дребни съчки в пещера, която вонеше на изпражнения от прилепи и водорасли. Аш също плачеше и жалеше за семейството, което беше изгубил преди толкова много години — любимата си жена и малкия си син. Когато видя това, Нико не можа да се сдържи и риданията му се превърнаха в смях. Аш му се ядоса и отново се разкрещя на онзи непознат език, който повече приличаше на ръмжене, отколкото на думи. Но така нещата само се влошиха — Нико започна да сочи към нарастващия гняв на чуждоземеца и да крещи към него „Всичко е загубено! Всичко е загубено!“, докато накрая Аш не се опита да го сграбчи, но вместо това се спъна, падна и се претърколи през огъня. Пламъците угаснаха напълно и не се разгоряха отново, а старецът не стана повече.

Но не, това не беше вярно, защото валеше и те се пързаляха в калта, докато дърпаха мулетата нагоре по склона, по който се стичаха потоци от ледена вода, а облаците бяха толкова ниски и тъмни, че беше невъзможно да се каже кое време на деня е. Пред тях се чуваше грохотът на огромен, обвит в мъгла водопад и ситните му пръски ги измокриха до кости, докато се приближаваха все повече и повече до сгромолясващата се вода по една ужасна пътека, виеща се през висока хиляда стъпки клисура. Минаха през водопада и навлязоха в тунел, който изглеждаше зловещо зелен от килима от лишеи по стените му. Старецът изкрещя нещо успокояващо насред шума, който обаче беше твърде оглушителен, за да го чуе Нико. Постоянният грохот на водата разтърсваше стомаха му и хипнотизираше ума му.

И тогава разбра, че наистина сънува, защото вече изобщо не се намираше в планините на Чийм, а сред огромни, хълмисти пасища, които сякаш продължаваха до безкрайност под ниско и бледо слънце. Самотна птица кръжеше в небето. Над тревите се събираха облаци от мухи, но не се виждаха животни, нито пък се чуваха някакви звуци. Нощта се спусна за миг. Луните заблестяха над главите им. Той гледаше надолу към мъж, свит под шубрак от ниски дървета, обвит в животински кожи и потънал в дълбок сън. Мъжът не беше сам. Някакви форми го обкръжаваха и тичаха безшумно към него. От онова, което виждаше от тях, Нико си помисли, че тези форми сякаш идват от кошмарите, защото приличаха на насекоми — паяци или може би мравки, макар и огромни по размер, всяка голяма колкото муле и по-скоро пъплеха, отколкото тичаха.

Нико разбра, че това е сън, който обаче не приличаше на нищо друго, с което някога се бе сблъсквал. Сякаш той не беше част от този сън, а по-скоро беше увиснал в някаква безтелесна форма като свидетел на нечий кошмар. Имаше и още нещо странно — сякаш познаваше този човек, макар едва да успяваше да различи лицето му в мрака.

Внезапно Нико завика на познатия странник да се събуди, да вдигне ръце и да се защити. Но нищо не се случи — от устата му не излезе нито звук. Той се развика още по-силно, дори закрещя, докато сенките се приближаваха и се събираха около спящата фигура, но единственото нещо, което помръдваше, беше лекият бриз и шумоленето на няколко листа по дървото.